SHARE

След 4 мъчителни денонощия на инфарктно броене на гласовете по време на президентските избори в САЩ, стана ясно, че настоящият президент, Доналд Дж. Тръмп, ще напусне Белия дом след само четири години в него, а ще влезе Джоузеф (Джо) Робинет Байдън младши. Приключва мандатът на най-скандалния президент в историята на страната. Въпреки, че Тръмп на изборите през миналата седмица увеличи резултата си с повече от 7 милиона гласа (сериозно 10%-но увеличение в електората му) в сравнение с 2016 г., американският народ се отърси от най-голямата заплаха за демокрацията си в над 200-годишната си история. Днес изглежда, че Тръмп завинаги ще изчезне от политическия небосклон на САЩ. Но оставя след себе си дълбоко разделение, крайна политическа поляризация и разхлабени демократични устои в институциите.

Изборите в САЩ винаги се провеждат в първия вторник от ноември в четвъртата година от мандата на всеки президент, но едва в събота (7 ноември 2020 г.) стана ясно, че демократът Байдън, заедно с кандидата за вицепрезидент, Камала Харис, са преминали заветните 270 гласа в електоралния съвет. До последния момент това не беше сигурно, въпреки че президентската двойка на Демократическата партия на САЩ отне от Републиканската партия победата в щатите Уисконсин и Мичиган, въпреки че при предишните избори през 2016 г. те бяха „червени“ (цветът на републиканците в САЩ).  Байдън и Харис поведоха веднага в някои от щатите, където се очакваше най-оспорвана битка – Невада и Аризона (която също беше „червена“ през 2016 г.), а другаде – в много важните щати Пенсилвания (с цели 20 електорални гласа) и Джорджия (с 16 електорални гласа) – наваксаха много сериозното предимство на Тръмп. Решаваща беше победата в щата Пенсилвания, където (както и в много други щати, между другото) електоратът на Демократическата партия се мобилизира и упражни правото си да гласува неприсъствено – по пощата

В САЩ няма централна изборна администрация на федерално ниво, която да ръководи националните избори. Всеки щат има своя щатска изборна администрация и щатско изборно законодателство. В някои щати (Мичиган, Пенсилвания, Невада и Джорджия например) има правила, които задължават изборната администрация да преброи първо бюлетините, подадени в изборните секции в деня на изборите, а чак после тези, подадени неприсъствено. Това беше и причината, поради която в изборния ден изглеждаше, че Тръмп и Пенс имат предимство в такива важни щати като Мичиган, Пенсилвания и Джорджия. Оказа се, обаче, че предимството им е само сред избирателите гласували присъствено. Пандемията от „Ковид-19“, обаче, принуди много от привържениците на Демократическата партия да гласуват по пощата, за да избегнат реденето пред избирателните секции и риска от заразяване. Същото не може да се каже за републиканците. Освен всичко останало Тръмп по време на цялата си кампания ги насърчаваше да гласуват присъствено, а не по пощата. И така вотът по пощата в много от местата беше до 80-90% „син“ (цветът на Демократическата партия) и закономерно бе преодоляна, наглед непреодолима, разлика от 600-700 000 гласа в полза на Тръмп, например в Пенсилвания.

Между другото, пандемията от „Ковид-19“, противно на някои прогнози, не се отрази негативно на активността на американските избиратели. Напротив, САЩ отбелязаха безпрецедентно участие на избиратели – очаква се окончателната бройка да бъде около или дори над 150 милиона при малко под 240 милиона регистрирани гласоподаватели. Като абсолютно число на гласувалите това е непостигнат досега рекорд за избори за президент от 1789 г. до днес. Може би ще се окаже, че и процентното съотношение гласували / регистрирани гласоподаватели ще бъде рекордно, тъй като САЩ в историята си рядко са били свидетели на избирателна активност от над 60% от регистрираните гласоподаватели през XX и XXI в. и особено след приемането на 19-та поправка в Конституцията на страната, дала право на американските жени да гласуват.

Известно е, че президентските избори в САЩ се решават не директно от гласоподавателите, а от т.нар. „Електорална колегия“ (Electoral College). Тя се състои от 538 членове, избрани във всеки щат на държавата и съответстващи на общия брой депутати, който съответният щат излъчва в долната камара (Камарата на представителите) на двукамерния парламент (Конгреса на САЩ), заедно с броя на съответните щатски сенатори. Американската Конституция изрично делегира правомощия на отделните щати да определят процедурата по избора на т.нар. „електори“. Ето защо тази процедура също не е единна в страната и се различава в отделните щати. Независимо от това, в повечето от щатите (освен в два – Мейн и Небраска) съществува закон, който задължава членовете на Електоралната колегия от съответния щат да гласуват за кандидатпрезидентската двойка, постигнала най-много гласове в същия щат. Това е т.нар. система „победителят взема всичко“ (winner takes all). Интересно е, че Конституцията на САЩ не съдържа изрично такова задължение за електорите. Нещо повече, Бащите-основатели на държавата, създатели на федералната конституция, нарочно не обвързват електорите с такова задължение. Те разглеждат членовете на Електоралната колегия като защитници на малцинствата от диктатура на мнозинството. Исторически, в САЩ са съществували (а и до днес съществуват) т.нар. „необвързани електори“ (на английски език се казват “faithless electors”), които не гласуват така, както ги задължава правилото „победителят взема всичко“. В повечето щати днес, обаче, щатските закони задължават електорите да гласуват за победителя на изборите в съответния щат. И се предвиждат санкции, ако това не се случва. За да бъде избран американският президент, трябва да постигне резултат от най-малко 270 гласа в Електоралната колегия

С най-много гласове в Електоралната колегия разполага, например, щатът Калифорния (с население от около 40 милиона души) – 55 члена, съответстващи на сбора от 53-имата калифорнийски депутати в Камарата на представителите и на 2-мата сенатори, с който разполага всеки един щат. Най-слабо населените щати разполагат със само трима членове на Електоралната колегия. Например щатът Уайоминг с население от около 580 000 души има само един депутат в долната камара на парламента и с двама сенатори. С трима електори разполага и столицата – град Вашингтон (District of Columbia – DC), за която има специална разпоредба в Конституцията, че разполага с толкова електори, колкото ако беше щат, но не повече от най-слабо населения щат (днес това е Уайоминг). Електоралната колегия е продукт на т.нар. „Компромис от Кънектикът“ от 1787 г., наречен така по името на депутатите в щата Кънектикът, прокарали компромиса на начина на формиране и представителството в двукамерния американски парламент – пропорционално на глава от населението в (долната) Камара на представителите и еднакво (двама сенатори от всеки щат) в горната камара (Сената). При създаването на Конституцията първоначално се е предвиждало президентът да бъде избиран от парламента, но този план, наречен „Планът на Вирджиния“ (всъщност е предложен от представителите на щата Вирджиния) се отхвърля, тъй като нарушава разделението на властите и поставя изпълнителната власт в подчинение на законодателната. Изборът на президента на САЩ от електори (Конституцията не съдържа термина „Електорална колегия“) е предпочетен като подходящ, за да комбинира републиканското управление на представителната демокрация с принципа на федерализма, който ще даде възможност на големите щати в Съюза да не доминират над малките по територия и население. Непряката система за избор на президент на САЩ, която не се съобразява с принципа „един човек – един глас“, е многократно критикувана, особено през нашия век, когато има вече два случая, в които президентът получава по-малко общ брой гласове от другия кандидат, но печели гласуването в Електоралната колегия. Случаите са изборът между Ал Гор и Джордж Буш-младши (2000 г., когато демократът Гор печели около 300 000 гласа повече, но губи в Електоралната колегия), както и Доналд Тръмп и Хилари Клинтън през 2016 г. Последният случай е особено фрапиращ, тъй като кандидатът на Демократическата партия, Клинтън, получи цели 2.9 милиона гласа (или 2.09%) повече от печелившата двойка на Републиканската партия. Независимо от това, гласуването в Електоралната колегия едва ли скоро ще бъде променено в САЩ. Консенсус за това няма нито сред политиците, нито в доктрината.

Всъщност, Байдън и Харис спечелиха убедително и това състезание срещу Тръмп и Пенс, за което в САЩ на пръв поглед няма значение – състезанието по абсолютен брой гласове. Засега (броенето все още продължава и числото не е окончателно) те имат подкрепата на над 4 милиона гласоподавателя повече от президентската двойка на действащия президент и вицепрезидент.

Байдън и Харис получиха убедителна подкрепа от преобладаващата част от големите градски центрове в страната с население от над 1 милион жители. Дори в т.нар. „щати – бойни полета“ (на английски език „battleground states”) резултатите им са впечатляващи в големите градове като Детройт (Мичиган), Милуоки (Уисконсин), Филаделфия и Питсбърг (Пенсилвания). Получиха и преобладаващата подкрепа от вота на гласоподавателите с корени от Латинска Америка и Африка, както и на високообразованата част от населението. Подкрепата на Тръмп, макар и увеличила се спрямо тази отпреди 4 години, се съсредоточава в предградията на големите градове и най-вече в слабо населените селски общини на Юга и Средния Запад.

Явлението „Тръмп“, донесло множество беди на съвременна Америка, е само последното и най-ярко изражение на процеси в Републиканската партия, зародили се много преди появата на действащия президент на САЩ на един позлатен ескалатор в „Тръмп Тауър“ през 2015 г., когато обяви началото на президентската си предизборна си кампания като републикански кандидат. Тези процеси в партията започнаха още по времето на президента (а преди това и вицепрезидент на Дуайт Айзенхауер) Ричард Никсън. Още тогава републиканците се обърнаха към идеологията на крайния консерватизъм и пълното оттегляне на държавата от икономиката. Още тогава Републиканската партия започна да се капсулира, разчитайки на един, предимно бял, електорат в американския Юг и Средния Запад. Стана това, че двете основни партии в САЩ се развиха в диаметрално противоположни посоки. Демократите, които исторически се свързват с Конфедерацията и консервативните южни щати, както по време на Гражданската война, така и по-късно, когато продължават да потискат политическите и граждански права на бившите роби от африкански произход, се превърнаха в партия на етническото многообразие в страната и на либералните демократични ценности.  Републиканците, точно обратното – партията на президента Ейбрахам Линкълн и Юлисъс Грант, водила успешно войната срещу робовладелския Юг – залитна в крайния консерватизъм и привлече към себе си радикалните евангелистки общности в страната.

Особено вредно за Републиканската партия е влиянието на конгресмена Нютън („Нют“) Гингрич, скромен преподавател по история и география от Университета в Западна Джорджия, спечелил за първи път през 1978 г. депутатското си място в Камарата на представителите в Конгреса на САЩ от 6-ти конгресен район в Джорджия, включващ южната част на град Атланта. Преди това има още два неуспешни опита да се съревновава с представителя на демократите, които винаги са имали преимущество в щата Джорджия. Десет години преди да влезе в Конгреса, като 25-годишен млад мъж дори става регионален директор на кампанията на Нелсън Рокфелер за участие в т.нар. „първични“ избори (от английското “primaries”) – предварителни избори за спечелване на кандидатпрезидентската номинация за една от двете големи партии в САЩ. Нелсън е част от третото поколение от легендарното семейство, създало в края на XIX в. и в началото на ХХ в. най-успешната нефтена компания в света, контролираща в своя пик 90% от търговията в САЩ с нефт и нефтени деривати. Независимо от привилегирования си произход (а може би именно заради него), Нелсън Рокфелер през 1968 г. е лидер на либералното и прогресивно крило на Републиканската партия, но се отказва от надпреварата за номинацията на партията в полза на „консерватора“ Ричард Никсън. Тогава Гингрич, очевидно, се припознава по-скоро с вътрешнопартийната опозиция на Никсън. Но от този момент възгледите му претърпяват сериозен завой надясно. Нют е избиран от този конгресен район в Атланта още 5 пъти последователно. Възходът му в Републиканската партия е стремителен и за едно десетилетие става водач на фракцията им в Камарата на представителите, а през 1995 г. става дори неин председател за четири години. Принуден е да подаде оставка през 1999 г. под натиска на собствените си съпартийци заради лошото представяне на партията на изборите през 1998 г. (в средата на втория мандат на президента Бил Клинтън), но и заради множество други скандали, в които се въвлича, включително връзката си и впоследствие брака си с 23 години по-млада от него служителка (част от неговата администрация) в Конгреса.

Повечето наблюдатели в САЩ смятат, че именно на Нют Гингрич дължим крайната поляризация и дълбокото партийно противопоставяне в Конгреса. Той е отговорен за въвеждането в политическия жаргон на такива епитети за демократите като „предатели, лъжци, леви радикали, разпад на морала, разпад на институциите, жалки, безсрамници, извратени, крадци“ и т.н. По време на своя политически възход той централизира влиянието си в партията и протежира онези млади републиканци, които следват неговата крайна тактика на пълно отричане и тотално противодействие на политическите си опоненти. Така той на практика отглежда ново поколение млади „Нют-чета“, които благодарение на крайните си възгледи достигат бързо до влиятелни позиции във важни комисии и органи на Конгреса. Гингрич разбива наложилото се логично в САЩ политическо схващане, че за да разшириш електоралния си успех е необходимо да се преместиш от крайния спектър към политическия център. Той постига успех, правейки точно обратното – търсейки битка с демократите навсякъде и във всичко и поляризирайки дори и онези въпроси, за които представителите на двупартийната политическа система в страната винаги са намирали единна позиция. Не е изненада, че Гингрич през 2016 г., а и сега, през 2020 г. е един от най-ентусиазираните поддръжници на Доналд Тръмп. Действащият президент просто е довел политическата тактика на Гингрич до най-високото ниво в играта – спечелил е президентските избори. Интересно е, че Нют също се кандидатира в първичните избори за номинацията на Републиканската партия през 2012 г., но не успява да се пребори с Мит Ромни.

Харвардските политолози Стивън Левитски и Даниел Зиблат (Steven Levitsky and Daniel Ziblatt) в популярната си книга „Как умират демокрациите“ (How Democracies Die, 2018) изработват 4 критерия, по които може да се разпознае авторитарното поведение на политическите лидери. И по четирите критерия Доналд Тръмп попада изцяло в графата „авторитарен лидер“:

  1. Отхвърляне (или отказ за припознаване) на демократичните правила на играта – примерът е опитът да се подкопае или умишлено да се обезцени легитимността на изборите или отказът да се признае достоверността на резултатите от изборите. Точно това прави днес Тръмп. Той отказва да признае победата на Байдън и твърди, че са налице данни за изборна измама в огромни мащаби. Всъщност такива данни няма.
  2. Отричане на легитимността на политическите опоненти – примерът е опитът на Тръмо да представи политическия си опонент в изборите през 2016 г., Хилари Клинтън, като престъпник, който няма право да участва в изборите. Всъщност, доказателства за извършени престъпления за съпругата на бившия президент, Клинтън, няма. Но има за извършени такива от Тръмп.
  3. Толериране или окуражаване на насилието. В много случаи по време на президентския си мандат Тръмп отказа категорично да заклейми или дори мълчаливо подкрепи прояви на насилие и краен национализъм, както сред привържениците си, така и политическо насилие в други страни по света.
  4. Готовност да ореже демократични свободи, ако прецени, че те ползват и политическите му опоненти, включително свободата на словото – Тръмп обяви свободните медии във „враг на народа“ в стил, който е изненадващ дори за хора като нас, израснали в „зрелия социализъм“. В много случаи, Тръмп заплашваше критиците си (били те политически опоненти или представители на гражданското общество, или на медиите) с наказателно преследване или други репресивни мерки. Обяви подкрепата си по законодателен път да се увеличат обезщетенията за обида и клевета, ограничавайки възможността въобще да се критикува президента и федералното правителство.

Интересно е, между другото, да се установи, дали българският премиер, Бойко Борисов, не е също такъв авторитарен лидер по горните критерии. Но това ще оставя на други, засега.

По критериите, предложени от Левитски и Зиблат, Тръмп наложи авторитарно управление и наруши основните неписани правила, на които в голяма степен се крепи американската демокрация. Той изгони от Белия дом взаимната толерантност, с която се отнасяха една към друга двете основни политически партии в САЩ. Грубо отмени принципа на институционалната въздържаност, характерна в по-малка или по-голяма степен за всички негови предшественици без изключение. Стигна до такива крайности като например да се позовава на това, че Конституцията не му поставя никакви ограничения за упражняване на президентско право на помилване и дори да се закани да помилва сам себе си, ако се стигне до присъда в разследване срещу него. Не е учудващо, че в края на мандата на Тръмп съществува базово разделение в американското общество и крайните привърженици на действащия президент намират изход в абсурдни закани за въоръжена съпротива срещу политическите си опоненти, която заклеймяват като „неамериканска“ или „предателска“.

Изборът на Байдън и Харис през миналата седмица е най-доброто, което можеше да се случи на САЩ в момента. Байдън всъщност е полярната противоположност на Тръмп в много отношения:

  • Байдън произхожда от семейство на скромни потомци на ирландски имигранти от гр. Скрантон, Пенсилвания (именно щатът, който му донесе победата). През 1950-те години бащата на новия президент не може да намери стабилна работа заради икономическата криза в града и се местят в щата Делауер, където Байдън-старши успява да започне собствен бизнес с употребявани автомобили, осигурявайки на семейството си стандарт, който е не по-висок от средния за щата. За да започне кариерата си в бизнеса с недвижими имоти Доналд Тръмп получава от баща си (също строителен предприемач) около 500 милиона долара. Както показва награденото с „Пулицър“ през 2019 г. разследване на в. „Ню Йорк Таймс“, за това са използвани дупки в закона, позволяващи да не се платят високи данъци.
  • Байдън получава президентството след успешна 48-годишна кариера на избираеми длъжности в органите на американската публична власт. Седем пъти е избиран за сенатор от щата Делауер. През 1988 г. е участвал неуспешно в първичните избори за президентската номинация на Демократическата партия. Втори път това се случва през 2008 г., когато той е победен в това съревнование от Барак Обама, но впоследствие се съгласява да бъде, заедно с него кандидат за вицепрезидент, печелейки два мандата подред. През 2016 г. не се кандидатира в президентската надпревара, за да даде път на Хилари Клинтън. Но тази година успя малко преди да навърши 78-годишна възраст, ставайки най-възрастният президент на САЩ, спечелил мандат. Първата избираема длъжност в публичната власт, която Тръмп печели, е именно президентският пост през 2016 г. Дотогава той има не особено успешна кариера като строителен предприемач, но много успешна такава в един телевизионен риалити формат „Стажантът“ (The Apprentice), на който дължи популярността си.
  • Байдън е известен в Демократическата партия като умел преговарящ и човек, изградил през годините множество приятелства и добро сътрудничество с опонентите си от Републиканската партия. Той беше един от най-добрите приятели, приживе, на републиканския сенатор и бивш кандидат за президент, Джон Макейн. Автор е на много законодателни инициативи, заедно с републиканеца Мич Маконъл, сегашният председател на Сената, преизбран с голямо мнозинство. Има значителен опит в международните отношения и в тази област също е известен, като човек, който гради мостове, а не ги разрушава. Със своя авторитарен, волунтаристичен и конфронтационен стил, Тръмп е пълна противоположност на Байдън.

С избора на Байдън се слага край на 4 годишната, близка да пълна лудост, истерия, завладяла най-високия политически пост в света. И да, това звучи като клише, но признайте, че с огромна надежда всички ние се молихме светът да се върне към стандартната си предвидима клишираност, в която е ясно кое е истина и кое е фалшива новина, кое научно доказано и кое е хибриден абсурд, и накрая, но не последно място – кой е добър и кой е лош. Във време на безпрецедентна пандемия, беше време нещата да си дойдат на мястото.

SHARE
Румен Петров, адвокат. Магистър по право от Университета в Кеймбридж, Великобритания. Консул на България в посолството в Лондон 2000-2003 г.