На 24 май честваме делото на светите Седмочисленици – братята Кирил и Методий и учениците им Сава, Горазд, Климент, Наум и Ангеларий. Редом с тях трябва да поставим и друг светец – княз Борис I – Михаил Кръстител.
Благодарение на тях българската държава се превръща в империя, но не териториална, а на просвещението. Империя, изградена с новосъзданените могъщи оръжия на знанието – глаголицата и кирилицата, на които свещените книги са преведени и записани на съвременен (тогава) български, който все още ни карат да наричаме “черковнославянски”.
Последните генетични проучвания показаха, че повечето от съвременните българи не сме славяни, че руснаците са фини, че половината украинци са сармати. Излиза, че повечето славянски народи (поляци, чехи, словенци, словаци) не пишат на кирилица. Тя не е „славянска“, а българска писменост.
Ето кратка историческа справка на двете азбуки и как се разпространяват.
През 865 г. Константин-Кирил Философ и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. За тази цел Константин-Кирил Философ създал една нова азбука – глаголицата. Тя е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Константин Философ и Методий.
През септември 885 г. папа Стефан VI издава була, с която забранява богослужението на славянски език. От друга страна, княз Святополк защитава интересите на Франкската империя и така през 886 г. и учениците на Константин-Кирил Философ и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение тук. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.
Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където използването ѝ е частично възстановено през X и XI век.
В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица, се откриват в кирилски ръкописи до XIV век.
С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко. В Хърватско глаголицата в т.нар. ъглест или илирийски вариант се запазва най-дълго – до средата на XVII в., но дори в края на XIX в. там излиза от печат богослужебна книга на нея.
Княз Борис I – Михаил кани учениците на Методий да се установят в България и им възлага обучението на бъдещите свещеници на старобългарски език. Кирилицата се развива и разпространява първоначално в Охридската и Преславската книжовна школа в края на IX или началото на X век. Сред най-ранните писмени паметници на кирилица е двуезичен надпис с гръцко и кирилско писмо на керамична ваза от Преслав, датирана към 931 г.
Традиционно кирилицата е приписвана на Климент Охридски, в „Кратко житие на Климент Охридски“ се среща следният откъс:
„Изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил.“
Наименованието „кирилица“ е регистрирано чак през 1563 г. в превода на Новия завет на хърватски, издаден от хърватски протестанти в Тюбинген, в чието заглавие се казва: „с цирулическими словами наипрво сада штампани“.
Но да се върнем към князс, покръстил народа ни и осъзнал нуждата от самостоятелна българска книжнина. Борис I управлява до 889 г., решава да се оттегли в манастир и предава властта на най-големия си син Владимир Расате, когото насилствено детронира през 893 г. Политическите събития, довели до края на Владимировото управление, са описани най-подробно от абата на Прюмския манастир и автор на една Световна хроника Регинон. Ето какво пише той:
„Князът на този народ (т е. Борис), както разказват, като приел благодатта на Кръщението, проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само власеница. Не след дълго той изоставил земното царство и като поставил на свое място за княз по-стария си син (Владимир) , подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора.
След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство. След като уредил това по този начин, той свалил пояса, отново надянал светата монашеска дреха и като отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния си живот в свето подвижничество.
Новопоставеният владетел Симеон I продължава делото на баща си, но решава да го разпространи и извън границите на царството си.
Ето какво казва историята за покръстването на Киевска Рус – общоприето е, че това се случва при управлението на княз Владимир I, като традиционно събитието се отнася до 988 г, но древноруската Йоакимовска летопис предава, че покръстителят на Киевска Рус, княз Владимир приема християнството от българите. В ръкописа се разказва, че „българският цар Симеон Велики изпратил в Киевска Рус учени йереи (свещеници) и книги“. Вероятно тази мисия е осъществена или по времето на великия киевски княз Олег, с когото се предполага, че цар Симеон сключил някакъв военнополитически съюз, или при наследилия го негов син Игор I. Съпруга на Игор е Олга Киевска, първата жена християнка от управляващата династия Рюрик. По това време княжески презвитер в Киевска Рус е Григорий, българин по народност.
Оттам с нашите книги и на нашия език са покръстени много народи. Всеки от тях е приспособявал азбуката към своите нужди, затова съществуват различни национални варианти на кирилицата: Българска, Белоруска, Румънска (официална до 1865 г.), Сръбска, Македонска, Руска, Украинска, Казахстанска, Киргизстанска, Молдовска, Монголска, Таджикска, Хърватско-босненска, но продължава да се ползва в редица православни църкви в Източна Европа в първоначалния си вид повече от хиляда и сто години.
Така чрез вярата и писмеността влиянието на българския дух се разпростира на огромна територия и е въпрос на национална чест и достойнство да спрем да наричаме писмеността „славянска“ – тя е българска.
