Заети със себе си, в България едва забелязахме, че в Македония приключи един десетгодишен период и така завърши цяла ера в развитието на младата балканска държава – ерата на Никола Груевски.
Страната има нов премиер, излъчен от СДСМ – политическата сила, която прекара цялото това време в опозиция и това е струмичанецът Зоран Заев.
Още от първите седмици на мандата си новото правителство непрекъснато се натъква на скелети в гардероба, без никакви изненади. И няма как да бъде иначе след десетгодишно шуробаджанашко полуавторитарно управление с помощта на послушни медии.
Това беше присъствие във властта, маркирано с големи злоупотреби с държавни средства, довело до унищожаване на огромно културно и историческо наследство, замразило европейската перспектива на страната и отношенията ѝ със съседните държави, включително и с България.
Промените са толкова мащабни, че засегнаха дори установения от много десетилетия традиционен политически ландшафт. Традиционно досега управляващата ВМРО–ДПМНЕ беше смятана за „пробългарска“ и „проевропейска“ партия, а СДСМ, наследницата на бившата управляваща компартия, беше смятана за просръбска, антибългарска, ретроградна и евроскептична партия.
С това традиционно възприятие вече е приключено.
В момента Зоран Заев, новият премиер на страната, вече преобръща тези нагласи, някои от тях просъществували повече от половин век. Така СДСМ е политическата сила, която изглежда по-отворена, по-приятелски настроена към България и по-проевропейска от уж дясната и антикомунистическа ВМРО-ДПМНЕ. Множество лица на СДСМ, които винаги са били крайно скептични към България, като Бранко Тричковски (дългогодишен журналист и автор по теми, свързани с България), Георги Спасов (бивш посланик в България) и Любомир Фръчковски (бивш външен министър), разглеждат добрите отношения с нашата страна като ключов елемент от постигането на дълго желаното европейско бъдеще на Македония.
„Дясната“ ВМРО-ДПМНЕ страдаше и от други аномалии. Нетипично за дясно правителство, ориентирано към стимулиране на икономическото развитие, тя вкара огромни средства в публични проекти със съмнителна стойност и най вече в проекти, свързани с македонската национална идентичност. Такъв беше проектът за префасонирането на Скопие в неокласицистичен стил, за поставянето на множество статуи и паметници по цялата страна, подчинени на идеологическата парадигма на „антиквизацията“, тоест на преформулирането на македонската национална идентичност като пряк наследник на античната империя на Александър Македонски. Идентичност, която напълно изключваше каквото и да било осмисляне на близкото минало и изчистване на историческите наслагвания между България и Македония, както и на осмисляне на спорните и деликатни исторически моменти от последния един век.
Но македонската свобода не беше подарена. ВМРО-ДПМНЕ беше отстранена от властта в резултат на предсрочни избори, предизвикани от масови двегодишни протести („шарената революция“) и от дълго продължаващата политическа нестабилност.
В момента страната е с нерешени етнически проблеми, с голяма задлъжнялост, с висока безработица, с голяма и нереформирана държавна администрация и с блокирана европейска перспектива.
Човекът, който трябва да свърши най-тежката работа по ликвидирането на това наследство, е Зоран Заев, новото лице на македонската държава. Той измина труден път до премиерския пост. Бивш кмет на Струмица, той беше на няколко пъти подлаган на съдебен и полицейски тормоз, като последния път беше обвинен дори в държавна измяна.
По всичко изглежда, че капакът на македонската тенджера е отворен и от нея блика огромна енергия за политическа промяна в македонското общество.
Огромно е и изкушението да се каже, че македонският елит и македонските граждани са стигнали до мисълта, че могат да живеят с разликите в интерпретациите на историческите факти в околните държави, че вече биха могли да приемат, че историята на Република Македония все пак има пресечни точки с тази на България и българите и че събития като Илинденско-Преображенското (в Македония наричано само Илинденско) въстание и водещите фигури в него биха могли да принадлежат на повече от една държавна традиция и че историческите интерпретации не би трябвало да пречат на държавата да се придвижва напред.
А какво трябва да прави България сега?
Настоящият български премиер Бойко Борисов получи златен шанс от съдбата да бъде третият български политик в ново време, след Желю Желев и Иван Костов, който би могъл да постигне стратегически успехи в развитието на двустранните отношения.
Успехът на Борисов зависи от това доколко той ще удържи на изкушението да натрупа лични политически точки (като например принуждавайки Заев да се срещне с паметника със светещите очи) за сметка на далеч по-важната перспектива България да има за съсед модерна и демократична Македония, член на ЕС и НАТО.
Но Македония е и предупреждение за Борисов. Само преди ден той даде нагло „интервю“ в Нова телевизия, в което отказа да отговаря на неудобни въпроси. Той не призна за съществуващите проблеми в НСО (там болтовете сами си падат от гумите на колите, като станат на 8-10 години), определи недовършената съдебна реформа за „прекрасна“ и омаловажи планираното гостуване на Владимир Путин в България.
Не знам Борисов колко е наясно, че се държи като Груевски в последните години от премиерстването си. Той очевидно притежава самочувствието, че щом десните и демократичните партии са слаби, главният му опонент е нереформираната бивша компартия (което му осигурява и подкрепата на партньорите в ЕС и НАТО), а той седи върху кранчето на всички по-значими парични потоци в държавата, то мястото му на върха е сигурно и той би могъл да разиграва всякакви схеми с Делян Пеевски и със собственика на пауните, радвайки се на медиен комфорт.
В този смисъл в лицето на Заев Борисов се срещна с бъдещето си, което става все по-неизбежно, ако продължава с пиар хватки и със сърдити физиономии по студиата да запушва хода на необходимите промени. Няма да използвам думата „реформи“, защото необходимостта от промяна в българското общество е далеч по-мащабна от гласуването на няколко закона от Народното събрание.
Това ни чака.
