SHARE

Основните принципи, които модерната теорията на данъчното облагане и на данъчното право формулира, за да имат демократичните правителства като ръководство в разработването и прилагането на справедлив данъчен режим са следните:

(1) адекватност: данъци следва да бъдат достатъчно справедливи, за да могат да генерират приходи, необходим за предоставянето на основните обществени услуги;
(2) широка основа на данъка: данъците трябва да бъдат разпределени на възможно най-широка част от населението, или сектори на икономиката, за да се сведе до минимум индивидуалната данъчна тежест;
(3) съвместимост: данъците трябва да бъдат добре координирани, за да се гарантира данъчна неутралност и общите цел – добро управление.
(4) удобство: данъците трябва да се прилагат по начин, който да улеснява доброволното изпълнение в максималната възможна степен.
(5) целево предназначение: данъчните приходи от конкретен източник трябва да бъдат посветени на същата конкретна цел, когато е налице пряка връзка между разходите и ползите на съответния данъчен източник и разходите за него, като например използване на данъка върху горивата за МПС за поддръжка на пътищата;
(6) ефективност: усилията за събиране на данъците не трябва да коства необичайно висока част от данъчните приходи.
(7) справедливост: данъците трябва да създават еднаква тежест за всички физически и юридически лица в сходни икономически обстоятелства.
(8) неутралност: данъците не следва да облагодетелства една социална група или сектор за сметка на друг;
(9) предвидимост: събирането на данъците трябва да утвърждава тяхната неизбежност и редовност.
(10) oграничени изключения: освобождаване от данъци трябва да става само за специфични цели (като например за насърчаване на инвестициите) и да бъде само за ограничен период от време.
(11) простота: определянето на данъка трябва да бъде достатъчно лесно, за да се разбере от средностатистическия данъкоплатец.
Станалият популярен в България като “данък уикенд”, въведен през тази година от правителството, е удивителен христоматиен пример, в който нито един от тези принципи не бе спазен.

Що е то “данък уикенд”?

“Данък уикенд” е добилото популярност в медиите име на облагането с данък добавена стойност (“ДДС”) на личното ползване на стоки и услуги на лица, които са регистрирани за целите на ДДС (ползване за лични нужди на т.нар. “фирмени активи”, както ги наричат счетоводителите). Казано със съвсем прости думи, става въпрос за облагането с ДДС на стоки и услуги на ДДС регистрирани стопански оператори, които се ползват от служителите на тези стопански оператори. Класическият пример е служебният автомобил, който се ползва от служител на дружеството-собственик на автомобила за лични нужди на служителя. Например служителят е получил от дружеството-работодател и ползва служебен автомобил, но го ползва не само за изпълнение на непосредствените си служебни функции, но и за лични цели – пътува с този автомобил до хипермаркета, където пазарува за дома, вози себе си и семейството си до вилата, където прекарва почивните си дни, отива до морето за отпуската си в него и т.н. Начисляваното ДДС върху тези стоки и услуги трябва да бъде за сметка на служителя и не може да се ползва като данъчен кредит от собственика на актива. Това правило е общовалидно в Европейския съюз и не се оспорва. Дяволът, както винаги, е в детайлите и всяка държава-членка е призвана сама да определи начина, по който събира този данък. Важно е да се отбележи, че и досега съгласно действащото законодателство личното ползване на фирмени активи се облагаше с ДДС. За първи път, обаче, ползването на фирмените активи ще се облага пропорционално – за лични и за служебни нужди, в зависимост от дела на всяко ползване. До скоро засегнати бяха само стоките и услугите, които изцяло се ползват за лични нужди, но са отчетени за целите на ДДС в счетоводствата на фирмите. В този случаи данъчно-ревизионните органи можеха да не признаят това ползване и съответния данъчен кредит. На всеки, който се интересува в подробности от начина, по който данъкът функционира и се събира, препоръчвам медийните участия на г-жа Катя Крънчева, зам-председател на Управителния съвет на Асоциация на специализираните счетоводни предприятия в България в данъчно-счетоводния портал „КиК Инфо“.

От юридическа гледна точка е важно, как този данък беше въведен. Това стана с изменения и допълнения в Правилника за прилагане на Закона за данъка върху добавената стойност, обнародвани в “Държавен вестник”, бр. 8 от 29 януари 2016 г. В Правилника бяха въведени технически текстове, които уреждат пропорционалното отчитане за данъчни цели на данъка – за лични и за служебни цели.

Проблемите в “данък уикенд”

I. На първо място, разбира се, трябва да отбележим начина на въвеждането на данъка. Основен принцип за данъчното облагане е принципът за законоустановеност. Тази основопологаща норма е намерила израз не къде да е, а в Конституцията на Република България. Разпоредбата на чл. 84, т. 3 от Конституцията определя изключителното правомощие на Народното събрание да установява държавните данъци и да определя техния размер. В чл. 60, ал. 2 от Конституцията също така се потвърждава, че данъчните облекчения и утежнения могат да се създават само със закон. Единствено Народното събрание (и то със закон!) може да урежда елементите на фактическия състав, от който възниква данъчното задължение. Такава нормотворческа дейност не може да бъде делегирана със закон на орган на изпълнителната власт. Правилникът за прилагане на Закона за данъка върху добавената стойност се приема от министъра на финансите. Не е ли този данък противоконституционно въведен?! Разбира се, че ако питате управляващите, те ще Ви кажат, че нарушение на Конституцията няма, данъкът е установен в Закона за данъка върху добавената стойност, а пък Правилникът просто конкретизира приложението на техническите разпоредби по отчитането му. Любопитно е обаче, каква позиция биха заели представители на съдебната власт или на Конституционния съд, ако са сезирани по този въпрос.

При всички положения дори съмнението за противоконституционност по такъв важен проблем, касаещ утежняване на данъчното бреме в страната, е изключително компрометиращо. Това важи в особена степен за управление, доминирано от политически формирования, определящи себе си като десни.

II. Вторият огромен проблем в “данък уикенд” е липсата на т.нар. de minimis разпоредба. Казано по друг начин, няма долна граница за стойността на активите, под която данъкът да не се прилага. Правилото за законодателя е известно още от Древен Рим – de minimis non curat praetor (lex) – преторът (т.е. законът) не се занимава с дреболии. Има и една друга приложима древноримска максима – aquila non captat muscas – орелът не лови мухи. На българския законотворец, обаче, тези правила не са познати и затова данъкът се прилага по един и същи начин както за недвижими имоти (например хотели) на стойност десетки милиони, така и за движими вещи – например хартия, евтина химикалка или флаш диск на стойност от 15 лева. Няма значение от стойността на актива. Този недостатък в закона има много опасни последици за обществото, като превръща почти всички данъкоплатци в държавата в системни нарушители. На практика такова всеобхватно приложение на закона не е възможно и не е управляемо от административна гледна точка. Не можеш постоянно да държиш сметка за съотношението на лично ползване на всеки един актив и ползването му съобразно предназначението му за търговската дейност. Това означава, че неотчитайки ползването за лични нужди, извършваш нарушение и подлежиш на санкция. От една страна възниква тривиализиране на нарушенията и изкривяване на това, което се нарича правосъзнание – общественото усещане на гражданите за това, кое е законно и кое не. Българският законодател често върши тази грешка – приема нормативен акт, въпреки е наясно, че той няма да бъде спазван. Примерите са многобройни, но класическият е забраната за тютюнопушене на закрито. Когато много добре знаеш, че всички сме нарушители и че законът масово не се спазва, много трудно може да се създаде мотивация в обществото да спазваш едни норми, след като си наясно, че други масово се нарушават от всички. Много скоро обществото започва да не спазва всички норми. Този дефицит на “данък уикенд” има и още една последица – отваря широко вратата за произвол от страна на данъчните власти. Ясно е, че данъчните проверки и ревизии могат да имат различна степен на детайлност – за едни може да се проверява облагането с ДДС на личното ползване само на автомобили и недвижими имоти, а за други проверката може да обхваща всичко до последния кламер.

III. Третият кардинален проблем в “данък уикенд” е неимоверното увеличаване на административните усилия в предприятията за отчитането на данъка. Мениджмънтът в бизнеса трябва да се превърне в своего рода “разследващ орган”, който да следи например, как се ползват компютрите или смартфоните в офиса, дали не се ползват от служителите и за влизане в социалните мрежи (т.е. за лични нужди), например. Изборът пред ръководствата на фирмите е между безсмислено разпиляване на ресурси или пълна забрана на личното ползване на фирмени активи. Последното предложение също не е алтернатива, защото в този случай за всеки служител е ясно, че ръководителят на предприятието всъщност само привидно си затваря очите, а всъщност намига на служителя да върши нещо, което наглед не е позволено. Подобен стил на мениджмънт беше свързан с една друга епоха в икономическото развитие на страната ни, с която мислехме, че отдавна сме скъсали.

IV. Следващата фрапираща недомислица на този данък е фактът, че освен облагането на личното ползване с ДДС, има и още един данъчен ефект, за който, ей богу, авторите на “данък уикенд” може би дори не са се досетили. Ползването на стоки и услуги, принадлежащи на едно данъчно регистрирано за целите на ДДС юридическо лице, за лични нужди, представлява по същество непаричен доход за съответния работник или служител и следва да се обложи с 10% данък върху доходите на физическите лица и с около 30% осигуровки (в съотношение 60/40 работодател/служител). Това допълнително ще обремени бизнеса и с данъчно облагане, и с административен ресурс.
Как е в Германия?

Личното ползване на фирмени активи в Германия също се облага с данък. Това става далеч по-просто и ефективно. За най-важния и приходоносен за фиска случай – ползването на фирмен служебен автомобил за лични нужди – германският законодател е създал много опростен начин за данъчно облагане.

Работодател и служител могат да изберат един от два начина за облагане – облагане по пътен лист или т.нар. “правило на единия процент”. Облагането по пътен лист става както в следния пример: изминавате с фирмената служебна кола 24 000 км на година, от които 3600 км за лични нужди. Общите разходи за изминатото разстояние са 6000 евро. Това прави 0,25 евро на всеки километър (6000 евро, разделени на 24 000 км). Следователно за лично ползване направените разходи са 900 евро (0,25 евро на километър по 3600 км). Съответно, данъчната основа за облагане на съответния работник и/или служител се добавят 900 евро към облагаемия годишен доход. Има и един много важно обстоятелство, свързано с този начин на данъчно облагане – в Германия има множество одобрени доставчици на „електронни пътни книжки/листа“, които се приемат (и дори предпочитат) от данъчните власти и цялото облагане става лесно като детска игра.

„Правилото на единия процент“ е другият начин (може да се избере само един от двата начина всяка фискална година) – личното използване на автомобила се облага чрез прибавяне към данъчната основа на доходите на работника и/или служителя за всеки календарен месец 1 на сто от каталожната цена на автомобила за вътрешния немски пазар към момента на закупуването му. Този данък се прилага не само за закупени превозни средства, но също така и за наети автомобили или на лизинг. Ако например ползвате служебна кола на стойност 50 000 евро, към данъчната си основа следва да прибавяте 500 евро на месец. На тази допълнителна сума ще трябва да платите данък общ доход. Просто и лесно приложимо правило.

Има и една трета възможност – работодателят Ви забранява писмено да ползвате автомобила за лични нужди. В този случай не водите нито пътни листа, нито прилагате „правилото на единия процент“. И работодателят Ви не е задължен да Ви контролира, защото немският законодател се отнася с уважение към работодателя и не го бърка със следовател.

Обяснимо е, защо събираемостта от този данък, както и самите данъчни приходи в Германия са много високи.
В България, можем още отсега да се обзаложим, че приходите ще бъдат незначителни, както и самото обявено лично ползване на фирмени активи. Просто защото не е спазено нито едно правило, описано в дебелите книги, за данъчно облагане и данъчна политика.