Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.
Приятно четене.
Късен следобед. Задният двор, Оксфорд. Седя на верандата с чаша тоник – листенца мента и корабче от парче лайм плават кротко връз бълбукащата повърхност. Благословена тишина.
Вратата на кухнята проскърцва и на верандата с угрижен вид пристъпя английският ми съсед Мат. Произвежда вибриращ звук с мекото си небце, който съм се научила да разпознавам като „здрасти“. Понечва да седне на пейката до мен, но в последния момент се отказва и прави безцелен кръг по тревата, спъва се в саксия с розмарин и паркира неловко в близост до облегалката. Мълчи.
– Думай де – избъбрям накрая аз. – И вземи седни.
Мат не сяда, а отстъпва няколко крачки.
– Ще ми се смееш.
– Много е възможно.
– Не трябва. Буквално съм в агония.
– Агониите ти обикновено са удивително смешни, но ще направя всичко по силите си да се отнеса съчувствено.
– Не искам да се отнасяш съчувствено, а да надпишеш ей тази картичка с нещо… сантиментално. – Мат хвърля на масата пред мен малка картичка със слънчогледи на нея – побледнял от погнуса, сякаш е изтръгнал пиявица от ръката си.
Веждите ми правят салто.
– Ухажваш ли някого?
– Не откачай, по дяволите! Майка ми има рожден ден – иде ми да пукна!
– Защо ще пукаш?
– Защото трябва да се явя там и да я впечатля някак!
– Е, не си ли свикнал? Случва се на една и съща дата всяка година все пак. На тази възраст вече трябва да понасяш мъчението мъжествено.
Мат се тръшка съкрушено на тревата.
– Освен че трябва да оцелея на партито, трябва отправя и някакъв смислен жест на привързаност. Какво знаеш ти!
– Човече, ходиш да се боксираш с тестостеронови чудовища в Кидлингтън два пъти седмично, а ще припаднеш при мисълта да купиш букет цветя, да прегърнеш майка си и да ядеш торта!
– Не мога да й подаря цветя – проплаква Мат – Баща ми натъпква къщата догоре с фрезии и рози и лилии и всякакъв друг зарзават още от сутринта, за да не може никой друг да се измъкне по този начин! Всеки път ни натрива носа и ни оставя да се мятаме безпомощно из магазините. Не можеш да си представиш колко е неловко!
– Добре де, не знаеш ли какво обича майка ти?
– Няма значение какво обича! Тя има всичко, нашите са… заможни. – изфъфля засрамено Мат.
– Ами тогава просто я изведи някъде – на пикник с лодка примерно?
Мат ме гледа стреснато, сякаш съм избълвала огнена струя.
– Откъде накъде?
– Ами ти си първородният й син. Живееш далече от нея. Тя те обича, а те вижда рядко. Един подарък, който друг не може да й даде.
– Мили Боже, не говори такива неща посред бял ден, не е прилично. – изхъхря Мат и изглежда готов да повърне.
– Идиот. Опитвам се да ти помогна.
Охранена катеричка притичва по стобора в настъпилата умислена пауза.
– Ако я изведа някъде, ще трябва да си говорим.
– Аз съм те чувала да говориш с нея по телефона, не изглежда страшно.
– Да, ама като ми се изчерпят нещата за казване, мога да ѝ затворя. Докато ако сме двамата някъде сред природата… съм в капан, така да се каже.
– Мат, говорим за родната ти майка, не за Минотавъра, по дяволите.
Мат впива в мен трескави, изтормозени сини очи и поклаща горчиво глава.
– Последния път като останахме така насаме… си мълчахме половин час, щото навън се сипеше градушка и не можех да си тръгна. Бяхме си изпили чая и вече бях питал за всички роднини, за кучето и за градината. И накрая майка от отчаяние ми разказа как след като ме родила, изпаднала в депресия и постоянно сънувала как ме коли и сварява в тенджера. Аз се паникьосах и й признах, че веднъж сънувах как удрям тате със стик за голф и после го прострелвам шест пъти с пистолет със заглушител. А тя отвърна, че това не е нищо, защото тате веднъж я душил десет минути в леглото и без малко да я убие, докато сънувал кошмар. След това аз се метнах на колата и избягах и после до Коледа не смеехме да си позвъним.
Пресушавам чашата си на един дъх и се запътвам към къщата. През рамо нареждам:
– Отивам да взема химикалка за картичката. Купи й кактус в саксийка.
#фройдеправзавсичко
Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“:
Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд
Часовникарят и неговите антики
Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател
