“Обичаме да си забъркаме някой коктейл, заедно с един или два ордьовъра, да си пуснем малко музика за настроение на грамофона и да поканим у дома някоя позната да си побъбрим за Пикасо и Ницше, джаз и секс.” Това са думи от първото редакторско обръщение на Хю Хефнър в Playboy – олицетворение на 60-те, идолизиращо Кенеди (самият президент по-късно ще преживее афера с Playboy момичето Монро), суинг живота, младостта и изкушенията на живота, които не се влияят от социални норми и отговорности. През 1960 г. списанието удря първия си милион тираж. Към 70-те то вече се продава в седем милиона екземпляра.
Много е вероятно Playboy да не е това, което вие си мислите, че е. Много е вероятно на заден план да остане сериозната литературна и журналистическа стойност на списанието, което интервюира Джими Картър, Бертран Ръсел, Сартр и Малкълм Х. Има и още – Playboy купува днес класическата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри и я публикува редом с имена като Хабърт Голд и Бъд Шулберг, Владимир Набоков, Кърт Вонегът, Джеймс Болдуин, Джон Ъпдайк… Да, Playboy е нещо повече от зайчета и плеймейтки. А и Хефнър е повече от ексцентрик.
Ако трябва да сме честни, легендата си отиде от медийното пространство и умовете на хората много преди днешната дата. За някои символичната смърт на Хефнър беше още през 2015 г., когато изданието спря да публикува разголени жени на страниците си. Други поставят края на Playboy при раждането на интернет културата – порното, което се продава, така или иначе вече е навсякъде. Хефнър обаче ще си остане легенда – за добро или лошо той експлоатираше американския пуританизъм във времената, когато на жените беше отказвана контрацепция, когато Мерилин Монро шокираше публиката, превръщайки се в секс икона, чиито поли се веят на снимачната площадка и въобще време, което New York Times определя като “ерата, в която хората носеха тесните си сиви вълнени костюми на тесните си малки работни места”.
„Не можеше да се говори политически“, казва г-н Джулс Файфър, ранен сътрудник на изданието. „Не можеше да се използват цинизми. Това, което Playboy предлагаше, беше почивка от всичко това.”
Да, днес това звучи като странен аргумент. Но всъщност проектът на Хефнър е плод на собствената му фрустрация и гняв към ригидните сексуални табута на времето, в което живее. Той е девствен до 22-годишна възраст и, както обществото очаква, се жени за дългогодишната си приятелка. Най-страшното изпитание, през което минава, е вината и болката, която жена му признава изневяра. И така се ражда вдъхновението – обществото е виновно, че ни кара да се чувстваме по този начин. Хефнър започва да се бори за каузи като правото на аборт, за декриминализирането на марихуаната и най-вече за отхвърляне на законите за регулиране на сексуалното поведение в САЩ, които датират от ХIХ век.
Остави другите на мира. Зарежи цензурата. Консумирай – остави купувача да управлява. Бъди хедонист. Хю Хефнър се бори за свободата в секса, която днес смятаме за естествена даденост. Нещо повече – свободата на словото, която Playboy подкрепя безусловно, печели награди за граждански свободи на създателя си. Той подкрепя прогресивни социални каузи и губи спонсори, канейки чернокожи гости на партитата си във времената, когато борбата за гражданските права все още е прясна рана в историята на Щатите.
В шоуто си той посреща личности като Тони Бенет, Ела Фицджералд, Нат Кинг Коул, Макс Лърнър, Норман Мейлър и цяло съзвездие артисти и интелектуалци, докато наоколо кръжат красиви жени. Публично заявява, че е спал с над 1000 жени. Приятелите му го описват като чаровник, но и свит, плашещо лоялен. Към своите зайчета той се отнася винаги с огромно внимание.
