„Първи Софийски полк включваше елита на интелектуалната българска младеж и неговите загуби на адвокати, инженери, учени, професори, актьори бяха жестоки. За това говори и фактът, че към момента не се знае дали след войната Народният театър в София ще може отново да отвори врати – мнозинството от актьорите бяха убити.“
Горните думи за Първи полк на Софийската Първа дивизия са се появили във френския печат по време на Балканската война. Създадена пет години след Освобождението, през 1883 г. – от 1903 г. дивизията се разделя на две бригади, като в софийските казарми постоянните полкове са с номера Първи и Шести. Дивизията се прославя след водени битки в трите войни за национално обединение: Балканската (1912 г. – 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна (1915 г. – 1918 г.). Бият се с турците при Лозенград и Чаталджа, със сърбите при Нишава, с гърците при Струма, отново със сърбите през 1915 г. в Косовската операция и при Пирот.
През 1916 г. дивизията се включва в битките на добруджанския фронт, като успешно защитава фланговете на основните ни части, атакуващи Тутракан. При село Кубадин в днешна Румъния спечелилата си вече прякора „желязната“ дивизия пробива вражеската позиция, като разбива смесените руско-румънски войски с удари „на нож“.
15 години след удавилия България в траур Ньойски договор софиянци издигат мемориални стени с имената на близо 3000 войници от Първи и Шести полк на дивизията, загинали във войните. Няма помпозни войнишки фигури, вдигащи победоносно пушки. Централно място заема фигурата на лъв, държащ карта на Велика България.
На трите стени около него са се четели имена на адвокати, инженери, учени, професори, актьори, но и обикновени работници, земеделци и други – дали живота си за святата кауза, която е създала нацията ни: всички българи да живеят в обща, свободна държава. През 30-те и 40-те години на ХХ век мемориалът се превръща в естествено място за паради, молебени, военни клетви и различни тържества и паради.
Чужди делегации са отдавали почит пред паметника, както го правят днес пред Паметника на незнайния воин в София.
Мемориалът се е намирал в малко парково пространство, част от двора на софийските казарми, затворено между улиците „Витоша“, „Патриарх Евтимий“ и „Ангел Кънчев“ (днес булевард „Фритьоф Нансен“). Англо-американските бомбардировки над София през 1944 г. частично разрушават мемориала.
Дошлата само месеци по-късно след окупацията на България от сталинската червена армия нова власт няма намерение да поддържа чувства като национална гордост и почит към българските герои. Тя държи българският народ да се кланя на нови кумири, които тук няма да бъдат споменати. В края на 70-те се взима решение на мястото на бившите софийски казарми да се построи културен дворец – днешният НДК.
Останалото от военния мемориал е разрушено, а точно на същото място е издигнато нещо, което тогавашната държава също нарича паметник. Забележете, на абсолютно същото място. Новият „паметник“ обаче никога не става място за тържества и паради. Той е безличен, безсмислен, сив, анонимен, грозен. Там цветя и венци не се поставят. Неслучайно от началото на 90-те монументът се руши, за да стигне до днешното си печално състояние, в което е останал само скелетът му.
В края на 2014 г. Столичният общински съвет прие решение за възстановяване на стария военен мемориал на автентичното му място, като преди това се демонтират останките от онова нещо, на което софиянци от 80-те са измислили цветущ прякор.
През 2014 г. на оградата на рушащия се осмоъгълник пред НДК бяха закачени копия на някогашните плочи от военния мемориал. Още на следващите дни спонтанно столичани напълниха оградите с цветя.
Паметникът на Софийската Първа дивизия никога не е спирал да съществува в сърцата на хората, а неговото физическо възстановяване ще е закономерно връщане на правдата и истината – две неща, от които България има повече от остра нужда.
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора с негово разрешение. Акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.