История в картини, невиждана досега. Екзотика и алюзия към рая, но също така расизъм, предразсъдъци, жестокост и експлоатация. Възможно ли е подобна комбинация да бъде красива? Или в нея по-скоро има единствено печал? Независимо какъв е отговорът на въпроса, това е история, която трябва да бъде разказана.
Това прави парижкият музей „Бранли- Жак Ширак“ в последната си изложба „Картини отдалеч“. Тя включва платна, скици и гравюри, някои от които ще бъдат видени за пръв път от публиката. Изложбата не само разказва историята на колониите, но и се изправя лице в лице с колониалното минало на Франция, което продължава да разкъсва с противоречията си съвременното френско общество.
Творбите, които изложбата представя, са създадени между края на XVIII и началото на XX в. Те разкриват силното привличане, което европейците изпитват към Изтока, което по-късно ще се превърне в реалистично изучаване на нравите, обичаите и историята на тези региони… и сблъсък с нормите и вярванията, които поставят белите на върха на цивилизационната пирамида.
Интересът на творците към Изтока е обясним. Той предлага ново начало, приключения, екзотика, невиждани гледки и пейзажи, които сякаш принадлежат не към други континенти, а към други планети и далечни светове. Ранното творчество отразява това митологизиране на Изтока, превръщането му в приказка и целта гледащият да бъде съблазнен и привлечен към мистиката на Ориента.
Пристанището е ключов център на много произведения – фокална точка на пристигане и заминаване, начало или край на приключение. По това време пристанищата напомнят на съвременните летища – най-бързият транспорт превръща тези точки във врящи котли от култури, където се преплитат езици, валути и интереси. Пол Жобер увековечава тези образи в своите картини.
И екзотиката. В етимологията на думата се крие чуждото, неразбираемото, непознатото. Екзотичното е онова, което се намира извън ежедневието ни и което ни привлича със своята новост и многостранност. Европейците са все по-привлечени от своите източни колонии. Ако на запад Америка е завзела своето парче земя, „европеизирайки“ Новия свят, то Изтокът остава, поне до известна степен, чужд и богат в това свое качество. Екзотицизмът, разбира се, има негативната тенденция да изобразява чужденците, различните и странните като „диви“ и „нецивилизовани“, деформирайки човешкото у тях.
Тези пейзажи, които приличат на сън със своята девствена природа, бързо подтикват изкуството да копнее за завръщане към „истинските“ ценности. Може би човечеството ще е по-щастливо в свят, в който отпечатъкът на цивилизацията, така, както я разбират европейците, отсъства? Може би щастието се крие в простите неща и семплия живот, който европейците приписват на тези далечни светове.
Митът за „благородният дивак“ се е зародил още с Големите географски открития и стъпването на американския континент. Невинен и смирен, той живее в хармония със света около себе си. Неслучайно библейските репродукции на рая все по-често включват в себе си тропически елементи, екзотика и непознати, чужди земи. Всичко това е вдъхновено от пътешествията на изток и запад. Островът се превръща в новата утопия – обграден от вода, самотен, място за откриване на душевния мир.
Но и друго привлича окото на художниците – красотата на хората, които живеят по тези земи. Както душевна, така и физическа.
Ориентът внася страст и похот в литературата и изящното изкуство. Стереотипът за необузданата източна жена вижда бял свят, в буквалният смисъл на израза, подпомогнат от ужасяващи събития, като например изложенията на хора в Европа, където жители на колониите са излагани на показ за развлечение на европейците. Фантазията за танцуващите жени, красиви, сластни, разпалва въображението на европейците. Скиците на световноизвестния френски скулптор Огюст Роден предизвикват екстаз в Париж и Марсилия през 1906 г.
„Бетсабе“ е типичен пример за стереотипизираната източна жена. Картината не е единствена по рода си за онова време и представя начина, по който европейците възприемат чужденките от Африка и Азия. Тези картини в по-голямата си част целят да утолят жаждата и фантазията на колониалистите, като бързо се превръщат в пощенски картички.
Към края на ХIХ и началото на ХХ в. този мит започва да губи своя чар. Преходът от стереотипи към интерес относно дълбочината и личността на чужденеца може ясно да бъде различен в изкуството. Така на годишната изложба в Париж сюрреалистичният Ориент се сблъсква с картини, които отразяват реалността. Артистите и писателите не само пътуват из Северна Африка и Азия, но и остават там, научават езика и откриват, че цивилизациите, живеещи по тези места, са точно толкова комплексни, колкото и европейската. Това води до повече описания на видяното, рисуване на субектите в битови условия. Основаното от Йожен Леруа през 1895 г. „Общество на френските ориенталски художници“ цели не само да промотира работата на артистите, но и да разбие клишетата относно източните култури, особено що се отнася до древното изкуство на исляма.
Чрез творчеството на тези артисти преобладаващите теории за „бялата раса“ започват да бъдат поставяни под въпрос и в изкуството. Специално внимание се обръща на погледа на чужденеца, на очите му, експресивността, емоцията, живота в чертите на другия. След Берлинската конференция през 1885 г. европейските сили си поделят Африка, започвайки да транформират територията в нещо ново, различно, „цивилизовано“. Каква е цената? Региони, символ на идилия и мир, се превръщат в бойно поле. Жителите се превръщат в работници, насилието става често срещано явление, а експлоатацията – ежедневие.
Това платно е нарисувано в чест на губернатора. Двамата със съпругата му са заобиколени от местното население, а съпругата му се занимава с „благотворителност“. Сцената е въплащение на колониалното мислене, което принизява колонизираните мъже и жени, сведени до анонимна тълпа, която е под опеката на колонизатора.
Изложбата в музея „Бранли- Жак Ширак“ ще продължи до януари 2019. Повече информация може да получите тук.
