Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в новата ни рубрика „Записки от потъващия остров“.
Приятно четене.
Лондон, Ковънт Гардън, Издателството, 13:07 часа.
На третия етаж към мен в асансьора се присъединява Джон, шефът на коректорите.
Аз му се усмихвам. Той съкращава максиларните си мускули, от което пожълтялата му брада видимо бухва за миг.
Малко след втория етаж асансьорът известно време се колебае дали животът си заслужава и Джон решава, че сме си мълчали прекалено дълго за британското обичайно право. Поглежда ме в очите с вид на човек, който е решен да изпълни дълга си, каквото и да му струва това.
С Джон не се уважаваме. Всъщност крещим си като перачки по телефона почти всеки ден, но той обикновено не изпълзява от подземието си преди залез слънце, вампирът му с вампир препинателен.
– Мария?
— Джон?
— Бих ли могъл да те помоля нещо?
— Не виждам как бих могла да те спра.
– Ще ти бъда искрено задължен, ако престанеш да консумираш сладкиши, докато преглеждаш коректурите. Затруднявам се да отгатна кога искаш да сложим запетайка някъде и кога просто мажеш шоколад по страницата. Освен това, ако имаш второ име, ще ти бъда благодарен да го прибавиш към сигнатурата, с която разписваш черновите. Инициалите MS ме карат да мисля за „множествена склероза“, а това ме разстройва.
Тук асансьорът звънва весело и ни изплюва на приземния етаж. Джон се врътва към столовата, вирнал нос във въздуха като копие в рицарски турнир.
…Заобиколена съм от откачалки.
