Третото отчетно-изборно събрание на Българска федерация по фехтовка приключи с победа на статуквото.
Аз съм просто един родител на дете фехтовач. Макар и закъсняла любов, фехтовката ми открадна сърцето преди пет години. Последва ме и дъщеричката ми. Бъдещето е пред нея. И именно заради това бъдеще се ангажирах не просто емоционално, но и приех да стана член на управителния съвет на фехтовалния клуб, в който двете започнахме да тренираме.
Колкото повече навлизах в света на фехтовката толкова повече се шокирах от проблемите в този спорт.
Проблемите в този спорт са същите като в държавата – корупция, шуробаджанащина, конфликт на интереси, разделение и конфронтация, липса на прозрачност в отчетността на дейността и финансирането, липса на комуникация и обратна връзка, които днес на отчетно-изборното събрание лъснаха отново. И какво от това!? Нито един проблем не намери разрешение, защото крайният резултат от избора е: Още от същото, моля!
Но, нека дам малко конкретика.
Първото, което прави впечатление е, че според категоризация ( на база спортни постижения ) едни клубове имат право на повече от един глас. Разбира се, това е законно, по устав. Морално, справедливо, честно, равнопоставеност – това не са правни категории, все пак, да не се объркате нещо! Така клуб, който е постигнал успех чрез състезателите си получава правото да има два или три гласа за сметка на клуб, който да речем е току що учреден и започва да развива дейност… Следите ли ми мисълта? Вече имаме предпоставки за конфликт на интереси, финансов конфликт, купуване на гласове – глас срещу финасиране, толериране, междуклубна конфронтация. И един щрих. Членският внос обаче е един и същ за всички клубове – без оглед успехи.
Така де. За задълженията равни, за правата не съвсем.
„Разделяй и владей!“
Отново според устава могат да гласуват само членове на федерацията. Така стигаме до парадокса, че кандидат за председател и кандидати за УС могат да бъдат „външни“ лица, но нямат право на избор. Днес г – н Васил Етрополски и екипът му бяха кандидати за управленските постове във федерацията без право на глас.
Може би ще се намери някой с аргументи защо така трябва да е, но за мен като обикновен човек, просто обичащ този спорт, не е нито нормално, нито почтено.
Така, „външен“ за федерацията няма шанс да пробие, пък бил той и Васил Етрополски.
Първият ми допир беше с рапирата.
За хората, които не знаят нищо за този спорт ще обясня. Във фехтовката има три оръжия – сабя, шпага и рапира. Не случайно слагам рапирата последна. Веднъж, защото не желая да ме обвинят в пристрастност. Дваж – защото това оръжие е последното в интересите на федерацията.
Защо рапирата е игнорирана мога само да направя обосновани предположения. На отчетно-изборните събрания, на които съм присъствала като делегат съм забелязала, че неудобните въпроси относно отчетите за дейността и финансовото състояние на федерацията идват от представители на клубовете по рапира. Те са и тези, които се явяват опозиция на вече бившата претседателка и УС г – жа Величка Христева. За петте години, в които ходя по състезания, веднъж като състезател, веднъж като родител – визирам Държавни първенства и Куба България или кръгове от европейски квалификации извън София, представител на УС или самата председателка съм ги виждала да присъстват само веднъж – на провелото се миналата събота (14.12.2024 г.) състезание или броени дни преди това отчетно-изборно събрание. Случайност!? Не мисля! Няма почетна стълбичка. Химнът обикновено звучи през нечий телефон. Издигане на национален флаг – на кого му е притрябвало това! Награждаванията са проформа, никаква тържественост, което води до чувството на неоцененост в децата и така, когато стана на 15 – 16 години повечето окачват оръжието и маската на стената. В спорт, в който да станеш олимпийски шампион над 30 е нещо нормално.
Към момента именно заради междуклубни междуособици предпоставени от политиката на „наши“ и „врагове“ талантливи рапиристи с потенциал са без треньор. Трениращи по програма „както дойде“ и „където може“ и гласовете на техните родители остават „глас в пустиня“.
С подобно менажиране на оръжието рапира не е трудно да се досетите, че успехи няма как да има.
Но, разбира се, вината е изцяло на клубовете по рапира и треньорите – няма как проблемът да тръгва от менажирането. Сакън. За да участват децата ни на международни турнири по фехтовка, част от които дават точки за ранглистата, и съответно право за участие на европейски и световни първенства и такива, на които се разпределят олимпийски квоти, ние, като родители, трябва да ги подсигурим финансово изцяло. Транспорт, хотел, такси. Разбира се, екипировката отново е изцяло наш ангажимент. Не ме разбирайте погрешно. Не съм и очаквала федерацията или клубът да покриват разходите. Съпортът от страна на федерацията, все си мисля, че би трябвало да е в това, че като федерация би могла да сключи преференциални договори било с транспортни фирми, било с туристически агенции, хотели и фирми производители на екипировка, от които ние, родителите, да се възползваме, така че да можем да осигурим повече възможности за участия на международните състезания. За сабята и шпагата не мога да говоря, но в рапирата за пет години аз на подобна практика не съм била свидетел. Имаш пари – детето ти спортува и постига единствено харесваното от федерацията „високо спортно майсторство“.
Моето дете отива на онези международни състезания, които мога да си позволя да обезпеча финансово. Така сме всички родители. Понякога клубове се обединяват и пътува един треньор с няколко деца от различни клубове. Само, който не се е занимавал със спорт, не е бил състезател, само той няма да разбере какво е за един състезател да е сам, какво остава за деца.
И днес делегатите на отчетно изборното събрание гласуваха за още от същото, защото с избора на г-н Йордан Гълъбов подкрепиха програмата му, в която се говори за високото спортно майсторство, за приоритет на безспорно успешните сабльорки. Напълно случайно от подкрепилите кандидатурата му клубове.
Питам се, докога, бе джанам ще я караме така – на успехи през 20 – 30 години? Защото тази стратегия прави точно това – спорадични успехи, безспорни, но спорадични.
Защото от прословутото „американско лято“ във футбола какво последва … а, да Гонзо за шеф на БФС и мемета в социалните мрежи за неучастието на националния ни отбор.
30 години от успеха на Васил Етрополски трябваха да минат, за да се появи Йоана Илиева на световната фехтовална сцена. И след нея какво? Още 30 години вакуум! Защото тази стратегия, тази програма дава тези резултати.
И да не го признаваме е чисто и просто заравяне на главата в пясъка, но да напомня, че остават да стърчат задните части.
И тъй като все пак е отчетно-изборно събранието да спомена и отчета за дейносттана на ръководството за двата мандата, траяли 22 години.
Отчетът за дейността беше, как да го определя – може би ЕСЕ.
Не знам защо се сетих за онези „пионерски поръчения“, в които като деца се отчитахме на „сборовете“. По възрастните читатели помнят: „1. Тази година предадох 10 кг. хартия на вторични суровини. 2. Помогнах на другарче … 3. Написах писмо на съветско другарче.“
Отчетът ми върна точно тези спомени, които не са от хубавите.
Финансов такъв нямаше, защото финансовата година не била приключила, видите ли.
Та, така разбрахме, че за 22 години всичко е около. Около 1500 фехтовачи при 200 през 2002 г. когато начело на федерацията застава г – жа Христева. Около 100 участника в международни турнири при 5 – 6 през 2002 г. Около 100 съдии с национална категория, от които около 15 с международна такава. Около 30 пътеки. Около 40 апарата. Около 70 ролки. Е, поне точна е бройката на апаратурата за видео съдийство – по 2 на оръжие. Мулти медия, каквото и да се има предвид. Разработка и поддръжка на сайт. Сайт, който функционира на принципа „от кумова срама“. Липсваща съществена информация, контактна форма, която остава без отговор. Телефон, който очевидно няма кой да „вдигне“.
Като цяло всичко е около.
И в заключение – федерацията се намира в много добро финансово състояние, но финансов отчет – рано е да се каже. Питам се, новият председател и УС с кой акъл приемат да встъпят в длъжност при липса на финансов отчет?
Не на последно място ще споделя и фактът, че кандидатите за УС предложени от вече избрания за председател на БФФ се оказаха с нередовни документи – без свидетелства за съдимост, въпреки това бяха допуснати до избор с ангажиментът до три дни да предоставят липсващото свидетелство. Нещо повече. До един бяха избрани за членове.
Иронично, но това се случи пред очите на деца – каквито са сабльорките и след призива на един от делегатите отправен към г – н Етрополски, екипът му и хората, които застанаха с имената си в негова подкрепа, да се внимава в държанието и приказките, защото не на това трябва да възпитаваме младите хора, в случая спортисти.
Бих искала да кажа нещо оптимистично, но след подобно нещо единственото, което ми идва е, че каквато ни държавата, такава ни и федерацията по фехтовка.
Снимка: Мария Маринова
