Без капка съмнение, престъпленията срещу деца са сред най-отвратителните. Когато социален служител малтретира дете, което на всичко отгоре има нещастието да е отглеждано в Центъра за настаняване от семеен тип, тогава е нормално човек да се гневи. Не случайно по света най-мразените и тормозени затворници са насилниците над деца и животни.
Този факт обаче не дава право на продуцентите на новинарските емисии из телевизиите да „пълнят“ челните места в реда с подобни теми. Бити деца, самоубиващи се гимнастички и отсъстващи яйца в майонезата, сякаш това е дневният ред на обществото ни. Грозните събития от ежедневието успешно се превръщат в „медийни димки“ и отвличат вниманието на и без това все по-маргинализираната аудитория. Така зрителите някак си не разбират за голяма част от издънките на управляващите, за голяма част от загубите които инкасира държавата. Отговорни властови фактори си позволяват да лъжат публично, после са разобличавани и нищо. Няма оставки, няма обществено недоволство.
Драмите на отделните личности успешно заглушават множество важни за целия социум новини. Определено не омаловажавам ничия болка. Дори напротив, уважавам я и съчувствам. Грозните новини са все по-чести, защото дефицита на справедливост в държавата, колосалните кражби на евро средства и тежката корупция във властта се спотаяват. Те не са новина, те са ноторно известен факт. Но дефицита на справедливост провокира появата на още и още грозни събития, които се превръщат в грозни новини. Те от своя страна заглушават важните теми. Така порочният кръг се върти все по-бързо и по-бързо. Когато членове на ВСС и полицейски шефове пият на кьор софра със знакови мутри е ясно, че в държавата всичко може да се изтъргува, най-вече правосъдието. Но магистрати, които пият с криминалния контингент не са новина.
Новина са оправдателните присъди на Бисеров и Ковачки. Масовите медии обаче упорито не искат да изследват предпоставките за тях. Просто кършат ръце. Те не искат да видят злоупотребите с евро средства, но ако Европейската комисия ни наложи сериозни корекции, което е повече от вероятно, ще оплакват съдбата ни и ще говорят за корупцията, като за имагинерно понятие. Медиите не могат или не искат да видят конкретни случаи на корупция, нямат време. Защото докато разследва, социални работници ще бият деца, а драгият зрител няма да разбере. Затова министри могат да си позволяват да държат тон на журналисти, защото адекватна реакция в тиражираните телевизии не следва. Журналистиката освен всичко друго е и дълг към обществото, това я осмисля. Този дълг обаче все по-често остава неизпълнен.
