Тазгодишният „Златен глобус“ бе специален. На него символично всички бяха облечени в черно в знак на съпричастност към движението за борба с тормоза над жените „Me too“ и множеството проговорили за сексуално насилие актриси и актьори.
Наградата за цялостен принос на „Златните глобуси“ „Сесил Б. ДеМил“ бе връчена на Опра Уинфри – първата чернокожа жена, наградена с приза. Опра произнесе и знаменита реч, която подобно на тази на Мерил Стрийп от миналата година ще остане знакова за събитието.
Публикуваме цялото изявление на Опра Уинфри:
През 1964 г. бях малко момиче, седях на пода в дома на майка ми в Милуоки и гледах как Ан Банкрофт представя „Оскар“-а за най-добър актьор на 36-ите награди на академията.
Тя отвори плика и изрече няколко думи, които наистина се превърнаха в история: „Победителят е Сидни Поатие“.
На сцената се качи най-елегантният мъж, който някога бях виждала – вратовръзката му бе бяла, а кожата му черна.
Дотогава не бях виждала чернокож да бъде почитан по този начин. Много пъти се опитвах да обясня какво означава този момент за едно малко момиче, едно дете, което гледа сцената от най-евтиното място, докато майка й се прибира у дома, уморена до смърт, след като е чистила къщите на чужди хора.
Но мога да опиша представянето на Сидни във филма „Лилии в полето“ само с този цитат: „Амин, амин, амин, амин”.
През 1982 г. Сидни получи наградата „Сесил Б. ДеМил“, точно тук, на сцената на „Златните глобуси“, и си давам сметка, че в този момент има много малки момиченца, които гледат как аз ставам първата чернокожа жена, получила същото отличие.
За мен е чест и привилегия, да споделя тази вечер с всички тях, както и с невероятните мъже и жени, които ме вдъхновиха, предизвикаха, поддържаха и направиха възможно пътешествието ми до тази сцена.
Денис Суонсън, който ми се довери да водя токшоуто A.M. Chicago.
Куинси Джоунс, който ме видя в това предаване и каза на Стивън Спилбърг: „Да, тя е София от „Пурпурен цвят“. Гейл, която е въплъщението на думата приятелство, и Стедман, който е моята скала – и това са само част от имената.
Искам да благодаря на Асоциацията на чуждестранните журналисти в Холивуд, защото всички знаем, че напоследък журналистиката е под обсада. Знаем също, че незадоволимото й призвание да разкрива абсолютната истина е това, което ни предпазва от това да извърнем поглед от корупцията и несправедливостта. Пред тираните и жертвите, пред тайните и лъжите.
Искам да кажа, че ценя журналистиката повече от когато и да е, докато се опитваме да открием правилния път в тези сложни времена.
Знам със сигурност, че да казваме истината е най-мощният инструмент, с който всички разполагаме.
Особено съм горда и вдъхновена от всички жени, които се почувстваха достатъчно силни и свободни да нарушат мълчанието и да споделят личните си истории. Всеки от нас в тази зала е почитан заради историите, които разказва.
А тази година ние се превърнахме в историята.
Но това не е просто история, която засяга развлекателната индустрия. Тя надхвърля всяка култура, географско разположение, раса, религия, политика или работно място.
Затова искам тази вечер да благодаря на всички жени, които са изтърпели години на тормоз и насилие, защото – както моята майка – са били длъжни да си гледат децата, да си плащат сметките и да преследват мечтите си.
Жените, чиито имена никога няма да научим.
Те са домакини и земеделски работнички. Те работят във фабрики, в ресторанти, в университети, те са инженери, лекари, учени. Те са част от света на технологиите, политиката и бизнеса. Те са сред олимпийските ни атлети, те са сред военните ни.
Има и още една жена: Рейси Тейлър, чието име знам и мисля, че и вие би трябвало да знаете.
През 1944 г. Рейси Тейлър – млада съпруга и майка, върви към дома си след църковна служба в Абeвил, Алабама, когато е отвлечена от шестима въоръжени бели мъже. Изнасилена е и изоставена с вързани очи в канавката на пътя – докато се прибира от църквата.
Заплашват да я убият, ако някога проговори за това.
Историята й обаче стига до борещата се за равни права организация NAACP , където млада сътрудничка на име Роза Паркс поема разследването по случая и започва да търси справедливостта.
Справедливостта обаче не е опция във времето на Джим Кроу. Мъжете, които се опитват да я съсипят, така и не стигат до съд.
Рейси Тейлър почина преди 10 дни – точно преди 98-ия си рожден ден. Живя като всички нас – твърде много години в култура, изродена от брутално властни мъже. Твърде дълго никой не чуваше и не вярваше на жените, които си позволяваха да изричат истината за властта на тези мъже.
Обаче времето им изтече.
Времето им изтече.
Времето им изтече.
И просто се надявам, че Рейси Тейлър почина, знаейки, че нейната истина ще пребъде – както истината на толкова много други жени, тормозени и преди, и сега.
Тази истина е някъде там, в сърцето на Роза Паркс, която 11 години по-късно решава да остане на седалката си в онзи автобус в Монтгомъри.
Тя е и тук, с всяка жена, която избира да каже “И аз” (Me too). Както и с всеки мъж, които избира да се вслуша.
През цялата си кариера – и в телевизията и в киното, полагам всички усилия да кажа нещо за истинското поведение на мъжете и жените. Да разкажа как се преживява срама, как се обича и как се гневим, как се проваляме, как отстъпваме, как настояваме и как надделяваме.
Взимала съм интервюта и съм показвала хора, които са изстрадали някои от най-грозните неща, които животът може да им причини. Но качеството, което всички тези хора притежават, бе способността да запазиш надеждата за по-светло утро дори по време на най-тъмната нощ.
Затова искам всички момичета, които гледат тук и сега, да знаят, че се задава нов ден на хоризонта.
И когато най-сетне зората на новия ден се надигне, тя ще дойде благодарение на множеството великолепни жени, много от които са тук, в тази зала, и на някои наистина изключителни мъже, които се борят и искат да покажат, че могат да бъдат водачите, които ще ни изведат до времената, когато никой повече няма да трябва да казва „И аз“.
