Когато през 1789 г. Джордж Вашингтон e избран като първия американски президент, той получава напълно единодушна подкрепа от всички членове на Избирателната колегия. Безпрецедентен акт за американските президентски избори. Това не е случйно, имало немалко гласове, които смятали, че по британски модел Вашингтон трябва да бъде коронован. Оттогава насам много неща са се променили, но не и важността на президентската фигура – и вътрешнополитически, и външнополитически американският президент има, както казват англичаните, „the final say“.
Президентът Обама навлиза в последната година на своя втори и последен мандат и мнозина анализатори и историци започват да обсъждат неговото наследство.
Отчитайки все още „транзитния“ период, в който американската външна политика се намира, от абсолютен еднополюсен модел в международните отношения след края на Студената война и навлизането в многополюсен модел, където Америка вече не се радва на абсолютен международен комфорт и сила, то би следвало още с идването си на власт през 2009 г. той да има сериозна външнополитическа и отбранителна стратегия, която да запази влиянието на САЩ като глобална и единствена супер сила.
Един от най-важните елементи на американската външна политика винаги е била способността на президентите да подберат управленски елит, който да има достатъчна подготовка и познания, за да могат да дефинират и реализират на практика американския национален интерес в глобалните дела. Или казано по-друг начин – Америка да увеличава своята сила и влияние в международен план, или поне да не губи такова. От съществено, ако не и фундаментално значение е всеки американски президент да има стабилен външнополитически опит. Това следва от начина на взимане на решения в американската адмистрация („final say“ има винаги президентът) и първостепенната значимост и роля на Америка върху глобалното устройство на световния ред и влиянието на нейната външна политика върху него.
Ключов еле мент на американската външна политика, особено след края на Студената война, е ролята на САЩ като световен и глобален стабилизиращ фактор по отношение намаляване на „ентропията“ и „безпорядъка“ в глобалната система и регулирането и решането на регионални и глобални проблеми, засягащи международната сигурност. Това поведение приляга на Америка не само заради нейното усещане за „месианство“ по отношение на либералната демокрация, но най-вече поради огромния си ресурс на супер сила, дееспособност и адмистративна ефективност.
За добро или лошо по време на „ерата Обама“ Америка загуби позиции в ключови региони, имащи отношение към международната сигурност, както и позицията си на глобален медиатор, имащ винаги „the final say“.
Наскоро Хенри Кисинджър определи президента Обама и характера на неговата външна политика като „идеалист с либерални възгледи“. Вероятно именно воден от идеализъм, а не външнополитически реализъм и прагматизъм, Обама не успя да се справи с нито едно съществено глобално предизвикателство, чрез което да засили позициите на своята страна. Почитател на „меката сила“ и всякакви видове публична дипломация, той прекалено често обръща гръб на „твърдата сила“ и конвенционалните методи за решаване на конфликти.
Още през 2009 г. Обама изнесе своята „прочута“ реч пред Американския университет в Кайро, където очерта нов тип взаимоотношения между САЩ и държавите от региона. Година и половина по-късно започна т.нар. Арабска пролет – социални и политически промени в Близкия изток и Северна Африка, които, отчитайки степента на глобализация и взаимосвързаност между държавите, представляват сериозно глобално предизвикателство за межународната сигурност и стабилност, които рязко може да се окажат заплаха при недобро отиграване на ситуацията. В тази ситуация Обама предприе най-неочакваните два хода по отношение на целия регион. Първо, отказа да се ангажира сериозно с решаването на проблемите още в зародиш, с което се и оказа, че липсва съставена цялостна концепция за решаване на множеството кризи в Близкия изток. И, второ, като пряк резултат от първото – започна поетапно и последователно изтегляне от региона. В крайна сметка загуби доверието на ключови партньори като държавите от Залива и Израел и създаде вакуум, който подхрани амбициите на държави като Русия и Иран. Нещо повече – подобен вид осезаема липса на ангажираност и изтегляне доведоха до нарастващ хаос в региона и респективно намаляване на влиянието на САЩ в тази част на света.
Конкретна стратегическа грешка, която Обама допусна по отношение на Близкия изток, бе неспазването на определената от самия него „червена линия“ към режима на Башар Асад и употребеното от него химическо оръжие срещу цивилно насление през август 2013 г. Този варварски акт даде пълна легитимация на Обама, както и съюзниците на САЩ в региона и НАТО да предприемат военни действия, които да засилят позцията на Америка в региона и вероятно дори да предотвратят появата на ДАЕШ. Нещо повече – финалното изтеглянето на амерканските войски от Ирак през 2011 г. допълнително създаде предпоставка за хаос и отново доведе до загуба на позиции на Америка в региона. Тези два външнополитически хода недвусмислено показаха на държави като Русия, че Америка в лицето на Обама и водената от него външна политика не притежава силно лидерство и желание да предприема сериозни действия. Неслучайно казваме Обама. Защото по наша информация неговите съветници и американската дипломация са го съветвали точно обратното по отношение на поведението на САЩ в Сирия и да предприеме категорични действия с военна намеса. Но тук той е употребил своето „final say“ и имаме това, което имаме като решения и поведения на САЩ.
Отчитайки липсата на сериозна политическа воля, лидерство и твърдост, играчи като Русия бяха окуражени да „актуализират“ своя международен статус и позиции. След фиаското на Обама от 2013 г. Русия придоби ключова роля като незаобиколим фактор за решаването на кризата в региона. През февруари 2014 г. последва и още по-сериозна заявка за реактивиране, която Русия даде с анексирането на Крим и украинската криза, която също не доведе до сериозна ответна реакция от страна на САЩ.
Финален щрих е постигнатата сделка по ядрената програма на Иран през юли 2015 г., която определи свалянето на санкции, плод на десетилетия натрупване. Това естествено подхрани амбициите на иранската държава по отношение на региона, както и захрани нейния икономически и финасов ресурс. Именно този ход, който Обама изтъква като своя най-сериозен регионален успех, е предпоставка за по-нататъшно губене на влияние на САЩ в региона, както и загубата на доверие у ключови партньори. На този фон колапсът на близкоизточния мирен процес изглежда нещо съвсем естествено въпреки дадената му от Обама приоритетност.
За сметка на Близкия изток Обама отчетливо приоритизира и при Хилари Клинтън, и при Джон Кери като държавни секретари Югоизточна и Източна Азия и Тихоокеанския регион като ключов регион. За съжалание до момента изтеглянето на изток по никакъв начин не повиши международната тежест на САЩ, нито пък повиши ефективно сигурността в региона. Америка продължава да има сериозни спорове с Китай по отношение на правото на свободно плаване и териториалните претенции на Поднебесната империя, отнесено към Южнокитайско море, както и пълна неспособност да наложи „възпиращ ефект“ върху растящата агресия и произвол, идващи от Северна Корея не само към САЩ, но най-вече към ключови техни партньори в този регион.
За финал Обама осъществи „историческо“ пътуване до Куба, което освен чисто символично значение няма абсолютно никаква междунардона тежест или не представлява каквато и да било важност за стратегическите интереси на Америка.
Америка не е просто една от много държави и никога няма да бъде. САЩ имат сериона глобална роля и винаги ще бъде така, но липсата на сериозен външнополитически опит и силно централизираната роля на американския президент могат да бъдат предпоставки за сериозен провал. Да си добър мениджър или да имаш административен опит не непременно означава наличие на дълбочина и опит в глобалните дела. Както веднъж отбеляза бившият външен секретар на Великобритания Уилям Хейг, „външнополитическият идеализъм трябва да бъде приземяван с реализъм“.
Осем години по-късно, в края на своя мандат, Барак Обама оставя един по-нестабилен и несигурен свят. Свят, в който влиянието на САЩ е отслабено, а не засилено. Свят, в който липсва осезаемо стратегическо мислене и силно лидерство. Свят, в който водещата роля и усещането за история на хора като Вашингтон, Линкълн, Рузвелт или Рейгън определено липсват.
САЩ притежават всички необходими ресурси, за да останат основен и незаобиколим фактор в международен план, но всичко зависи от зададената посока, от този, който седи начело. Защото светът не търпи вакуум. Виждаме как слабата роля на САЩ на глобалната сцена доведе с пълна сила Путин, който с всички средства се намества в опразненото доброволно пространство.
