Унищожението на Алепо, особено на един от източните квартали, който може да се каже, че e контролиран от бунтовниците, които се борят с режима на Асад, е до голяма степен изместено във вечерните новини от свирепата президентска надпревара в Щатите. Няколко смели репортери и фотографи рискуват живота си в Сирия, но обикновено камерите стоят на безопасно разстояние, така че това, което виждаме, са проблясъци и пушек от жилищата и бомбите, които разрушават града.
Друг път виждаме видео от смартфони, на което измършавели хора се опитват да се укрият или да придвижат крещящи от болка ранени до болници, където да берат душа.
Има единодушие сред Запада, че руснаците помагат на своите съюзници в Сирия – силите на президента Башар ал-Асад, както в ударите по града, така и – с някои дипломатически резерви, особено от ООН – в това, че техните самолети са унищожили хуманитарния конвой миналата седмица. В Съвета за сигурност на ООН чухме миналия уикенд нападки срещу Русия от западните сили. Посланикът на САЩ Саманта Пауърс заяви, че “вместо да целят мир, Русия и Асад водят война… [Te] бомбардират хуманитарни конвои, болници и спасителни екипи, които отчаяно се опитват да спасят човешки животи”. Посланикът на Обединеното кралство Матю Райкрофт отиде по-далеч: Русия и Асад, каза той, “разкриха нов ад в Алепо. Русия си сътрудничи със сирийския режим, за да извършва военни престъпления”.
Когато на сирийския посланик му бе дадена думата, Райкрофт напусна залата заедно с Пауърс и френския посланик Франсоа Делатр. Тогава руският посланик Витали Чуркин отрече Русия да е замесена.
Защо ѝ е на Москва да застава от грешната страна на историята, след като никой не би отрекъл, че историята ще запомни Асад като чудовищен тиранин, а Русия като неговия злокобен съюзник? Всъщност Русия се съмнява в това, но тя и не отрича с особен свян причините за своя съюз. Малко по малко Владимир Путин се опитва да възстанови славата и силата, която той вярва, че е притежавал Съветският съюз. СССР беше сериозна сила в Близкия изток. Днес единственото материално наследство от онези години са наетите пристанищни съоръжения на сирийския северен бряг в Тартус. След като съветските бази в Александрия и Марса Матрух в Египет бяха изоставени в края на 70-те, Тартус остана единствената руска опора на Средиземноморието. Има различни мнения за това колко значима е тя, но така или иначе е твърде малка, за да приема по-големите военни кораби на Москва.
Политическите и стратегическите сметки на Кремъл са дори по-важни. Путин вярва, че интервенциите на Запада в други страни – обикновено представяни като хуманирарни акции – прикриват истинския план за агресия и неоимпериализъм. В ключова реч пред Общото събрание на ООН миналата година руският президент критикува Запада за това, че отказва да заеме страната на Асад в сирийската гражданска война и приложи същата логика към намесата на Запада в Украйна, където той твърди, че външни сили са изрежисирали военен преврат, “в резултат на който е предизвикана гражданската война”.
Руският президент вижда САЩ като непреклонен съперник със силна войска, който трябва да бъде проверяван при всяка възможност. Но има и друга причина, по-лична и по-хладнокръвна да се поддържа съюзът с Асад. Тя води своето начало от опита на Путин в руския регион Чечня, в Кавказ.
Чеченците са един от най-потиснатите и същевременно войнолюбиви народи както в царско, така и в съветско време. Областта обявява независимост през 1991 г., когато Съветският съюз се разпада. Реакцията на Русия срещу националистическите бунтове водят до първата чеченска война (1994/96 г.), след която областа се превръща в полуавтономна, полузависима област. Когато отново се надига война през 1999 г., Путин вече е министър-председател и взима повечето решения вместо боледуващия президент Борис Елцин.
Тогава една по-добре подготвена руска армия, водеща свирепа и от двете страни война, остави голяма част от чеченската столица Грозни в руини. В началото на новия век Москва унищожи повечето организирана съпротива, а Рамзан Кадиров, син на бивш чеченски президент, ползващ се със силната подкрепа на Путин, наложи корумпиран и жесток диктат. Сепаратизмът бе потиснат, Грозни построен наново, а Чечня остана вярна на Москва.
Чечня е архетипът, по който се води войната в Сирия, а Грозни е архетипът за настъплението в Алепо. За руския президент всички приказки за примирие и преговори са двуличние без стойност сами по себе си, които той може да използва като дипломатическо прикритие. За него – както стана ясно от речта му пред ООН през 2015 г. – това е война, водена от терористи срещу едно легитимно правителство. И когато такава война започне, единственият ход на правителството е да използва безмилостна сила срещу техния противник.
Втората чеченска война превърна тогава почти непознатия Путин в герой, който покачи своя рейтинг със своя мощен отговор на сепаратистките атаки.
Така руският лидер разбра, че политиката на война и сила води до популярност у дома – този сценарий бе изигран и в Украйна, Крим и сега в Сирия. Това е свирепост в името на властта, която превръща една страна с намалени средства в основен играч. Алепо е руската реалполитик.
* Оригиналната статия “Putin’s Syria playbook? To recapture Soviet glory” е с автор Джон Лойд и за пръв път е публикувана на 3.10.2016 г. в коментарната секция на агенция Ройтерс.
