Какво е за теб патриотизмът? Обикновено оставям този въпрос за накрая. С него целим да отнемем на псевдопатриотите наратива по темата. Но времената, събитията и нравите налагат сякаш да започнем оттук..
Когато бях хлапе си позволявах да противопоставям в главата си Левски и Ботев. Възхищавах се на борбения дух и отдаденост на Дякона, на това как обикаля страната в нелегалност и създава комитети, как живее и умира за каузата на свободата. В същото време намирах Ботев за шумен идеалист, който се крие от другата страна на Дунава, реди иначе превъзходни думи, псува и по някое време пресича реката, за да го гръмнат в главата, незнайно как. Трябваха ми години, за да осъзная истински колко много всъщност е направил Ботев за освобождението на поробения ни дух и каква тотална глупост е изобщо да сравняваш две исторически легенди. Разказвам това, за да обясня, че патриотизмът е силно чувство, което изисква време. Не се раждаме с него, не растем с него. То расте в нас, с времето.
Защо нашето поколение започна съзнателното си настояще с идеята, че най-сетне, след 45 години комунизъм, наистина от нас зависи светлото бъдеще и се осъзнаваме на попрището жизнено в средата, осъзнали, че са ни откраднали Родината?
Ние бяхме питомните любимци на социализма, които изведнъж осъзнаха, че животът отвъд стената не просто ухае на Кореком, но и е много жив и интересен. Промяната при нас се случи не на 10-и ноември 89-а, когато един режим беше свален от друг, а малко по-късно – когато започнахме свободно да пътуваме извън България. Тази внезапна свобода ни даде усещането за независимост, с което нито бяхме свикнали, нито знаехме какво да правим. Истината е, че вместо да се захванем и да подредим кочината, се оставихме да бъдем управлявани от прасетата, които така и не извадиха муцуните си от хранилката. Нашето поколение носи огромна вина за ситуацията в момента. Виновни сме пред децата си, защото не се постарахме да създадем държава, в която да ги отглеждаме. Радваме се истински, когато бягат навън, смятаме това дори за личен успех. Нелепо е. Създаваме поколения, които гоним от тук, за да ги превърнем в най-големия инвеститор в България – с валутата, която изпращат у дома.
Какво означава протест?
Недоволството има различни степени. Има едно перманентно недоволство, което на нас ни е вкоренено от поколения. То си тлее дълбоко в душите ни. Почти неосъзнато недоволство към прецаканата ни история, към съдбата ни ако щете. Понякога то се засилва, провокирано от някои по-силни дразнители – измамни управници, мръсни игри, грозни скандали. И чак когато кипне недоволството излизаме на протест. Това кипване е дълъг процес и се дължи на пословичната ни търпеливост. А не бива да е така. Трябва да сме под прозорците на властта, без значение кой е там, веднага след като нещо ни провокира. Ако трябва през ден.
Ти за какво протестираш? Да, правилно е да се каже СРЕЩУ какво, но ме влече позитивното ЗА какво, но ти кажи и двете. И ЗА какво и СРЕЩУ какво?
Това, че протестираме срещу едно управление, без да имаме яснота с какво точно ще го сменим, е една от най-упоритите опорки, които пропагандата имплантира в съзнанието ни. За мен е пределно ясно – искам да сменим беззаконието с върховенство на закона – да прекъснем пъпната връв, свързваща държавните системи с престъпните групировки. Искам да заменим лъжите с истини, простотията с интелект, некадърността с експертиза. И си давам сметка, че тази промяна няма да приключи с оставките, а ще започне с тях. Ако наистина искаме промяна, трябва да сме наясно, че тя ще отнеме време и усилия – от всички ни.
100 дни протести. Как би определил тези 100 дни?
Успешни първи сто дни от управлението на протестите. Не влагам ирония тук. Истината е, че протестите реално управляват процесите в страната. И съвсем не говоря само за протестите по площадите. Недоволството има и други много видими прояви – и чрез обединени позиции от страна на обществени групи, бизнес формации, личните публични битки на хора като мен, които не принадлежат към никаква група, организация или партийна структура. Натискът от страна на обединеното недоволство беше достатъчно силен, за да се случат много нови неща – хората открито започнаха да искат промяна, да критикуват смело, да не търпят наглостта на самозабравилите си управници. Отвориха се доста очи – дори в Европа, която дълго време си стискаше носа над прогнилата от корупция българска власт. Шумното недоволство принуди правителството да излезе в нелегалност – премиерът и министрите управляват от един джип, през фейсбук. Това срина и малкото останало доверие към тях, а те се свиха в тъмния ъгъл на държавността, с надеждата да продължат по старому, но прожекторите ни са насочени право към тях.
Защо остана в България?
Защото това, с което съм се занимавал през последните двайсетина години е да изграждам нещо дълготрайно, което ще остане и след мен, тук. Вероятно щях да се справя и някъде другаде, където има повече ред и малко по-голяма сигурност. Но не мисля, че щеше да ми е по-лесно. Животът е еднакво трудна ежедневна битка, където и да се намираш.
С какво най-много се гордееш в своя живот, освен Отвореното писмо на интелектуалците?
Това писмо е кауза, която ме спечели бързо. Реших да помогна на тези близки до моя свят хора, за да може посланието им да стигне до повече хора и да получи правдив отзвук. Да, стана доста силно – за десет дни подписите станаха от 123 на 1256. Но най-много се гордея с други две неща – второто от тях е, че през всичките тези години, в един изключително труден и неблагодарен бизнес като моя, успях да остана независим. А първото, най-важното, с което се гордея, е комбинация от две – моята Ана и нашата Диана.
Твоя тема е разсъждението Преди-След. Как изглежда това разсъждение днес?
Това е вечна тема. Сравнението между Преди и След често е в полза на Преди и това ражда онова опасно чувство, което навремето един военен лекар е нарекъл Носталгия – заради тъгата по дома, обзела войниците по време на дългото висене в калните окопи. Идеализирането на миналото е много страшно явление, което може практически да съсипе живота на цяло поколение. Но в момента в България противопоставянето на Преди и След има различен оттенък и е сред сериозните оръжия на пропагандата. Заплашват ни, че свалянето на тази порочна власт ще върне сянката на комунизма. Това вече не е носталгия, а Стокхолмски синдром – да се хванеш за грозното настояще, защото поне е познато. Да се страхуваш да се пуснеш, защото не е ясно какво те чака после. За мен тази манипулация на съзнанието е престъпна. Няма как да се върнем в комунизма, защото той не си е тръгвал. Живеем в ситуация на пълен контрол от страна на държавата над частните инициативи – дали чрез зависимости или страх от саморазправа. Имаме култ към личността на човек, който не притежава особени професионални или интелектуални възможности, а от чуждите езици владее само този на популизма. Свободата на словото практически е измама, защото водещите медии са собственост на пропагандната машина. Всички големи финансови потоци са съсредоточени в няколко човека, а над всички има една група от партийно-престъпна аристокрация, която фактически притежава държавата. Да, по-младите може и да не помнят, но точно така сме живели с десетилетия навремето. Затова сблъсъкът Преди-След в България е абсолютно излишен. Живеем в Преди и е време да се престрашим да направим крачка напред.
Какво е добра реклама?
Реклама, която работи. Точка. Всичко останало е суета на авторите.
Какво е лоша реклама?
Лоша реклама има и който ви обяснява обратното, живее в самозаблуда. Това, че са чули за теб, изобщо не означава, че ще те харесат и предпочитат – и това е валидно както за брандовете, така и и за личностите, така и за държавите. Лошата реклама често е по-силно въздействаща от добрата, защото предизвиква силни негативни реакции, а те като цяло са по-шумни.
Имаш ли любим българин в историческа перспектива?
Тук се очаква да спомена някой от ранга на Паисий. Но в момента сякаш изпитвам по-голяма нужда от хора като покойния Валери Петров – с неговия талант, изисканост, интелект и пленяваща човечност.
На финала – ти за какво се бориш?
Не съм велика личност и не мога да се боря за благото на народ или общество. Вярвам, че всеки обикновен човек трябва да се бори за нещо малко, което е достатъчно близко до сърцето му, а да събираме успехите от тези битки в едно, за да вървим заедно напред. Затова аз в момента се боря за дъщеря си.
