Колебаех се дали да чета Свидетелствата на Костов – най- вече поради дефицит на време – но все пак почнах. Сигурно ще правя често коментари по тях от моята гледна точка на страничен наблюдател и в някои случаи на свидетел поради професионална ангажираност, най-вече в приватизацията. Но това по-нататък.
Едно от първите „проникновения“, което ме озари, е абсолютният паралел на „люспенето“ на СДС тогава и на „градската десница“ днес. Причините изглеждат кристално ясни:
1. Отношението към основния политически противник – „меко“, със склонност за ключови компромиси, но постигането на някакъв резултат. Или „твърдо“, безкомпромисно. Тогава противникът е БСП, днес е ГЕРБ. Но не защото БСП е престанала да бъде опасна, а защото властовият ресурс е отново в кръгове, произлизащи от БКП и ДС.
2. Отношението към реформите и представата за целите пред обществото. И тогава, и сега „конформистите“ с властта смятат, че България е вече достатъчно демократична държава (1991) или достатъчно евроинтегрирана (2019) , а „радикалите“ не смятат така.
3. Отношението към организацията, която да спечели властта. И тогава, и сега, конформистите поставят традициите на партиите им като по- важни от създаването на нова политическа организация и затова единствено коалициите са възможни. Тогава БСДП и БЗНС, сега СДС и пак БЗНС. Обратно, „радикалите“ тогава създадоха СДС- движение с идеята за единна организация, каквато стана през 1997 г, а днес целта е отново единна организация център-дясно, какъвто неуспешен опит беше вече РБ.
Тези обективни процеси всъщност показват, че в обществото има различни разбирания, нагласи и представи за целите пред него и политическите средства и личности за тяхното постигане. Вероятно в едни периоди конформистите са имали право – отчитайки възможностите, предвид силата на противника, а в други – радикалите са били прави, отчитайки възможностите, предвид слабостта на противника.
В контекста и на геополитическата обстановка.
Препубликувано от Фейсбук. Заглавието е на „Терминал 3“.
