Цял ден седя с тях.
С дечицата, отишли да гледат кино в мола „Зимна вишна“ в руския миньорски град Кемерово.
Кемерово се намира в Свердловската област, между Новосибирск и Красноярск, на 5552 километра от София. Гледах го на картата. Ако пътувате през Москва, километрите надминават 6000.
Цял ден седя с чувството си за срам и за вина. И за огромна тъга, която седи върху главата ми, ръцете ми, сърцето ми, гърдите ми.
Мозъкът ми отказва да преработи тази информация. Отказва да повярва, че възрастен човек, разпоредителката на кинозалата, е заключила в киносалоните десетки деца и е запрашила нанякъде, а когато сградата пламва, е избягала.
Отказва да повярва, че родителите на децата са гледали как гори сградата, в която децата им са отишли да гледат анимационен филм, и не са били допуснати до нея. Някои деца са били с братчетата и сестричетата си, със съучениците си, с родителите си, с приятелите си, с бабите и дядовците си.
Цял ден чета по час постовете на хора, които харесвам и уважавам – Юлия Рубльова, Олег Батлук, Татяна Толстая, Олга Журавльовска, Нюта Федермесер, Галина Юзефович. Очаквам да чуя от тях някакви вълшебни думи на утешение, на заедност, на осмисляне на това.
Но това няма осмисляне. Няма утешение.
Децата няма да се върнат.
***
Обадих се на мама. Питах я дали е гледала новини. Не беше.
Не беше гледала новини моята мама и затова цял час си говорихме за моите планове, за моите последни две седмици, за това, което ме вълнува, за това какви галерии ще идем да гледаме, като ми дойде на гости.
Един час говорихме с мама, докато и двете не се наляхме кротко със смисъл и радост и не я усетих, че е напълно щастлива.
Цял ден пиша на приятелите си. Просто кратко мяу, ехо, бау, два незначителни реда. Попипвам си ви, любими мои, извинявайте, но още не ми е в плановете да не си ви попипвам.
Цял ден се готвя да напиша, че ние сме много по-близо, отколкото би било комфортно на когото и да е, до тази страна, където над 170 човека изгарят живи в мол, над 100 от тях – деца. До страната на всевластната охрана, на неебателните разпоредители, на корупцията и бездушието на властимащите, на пропастта между „нас“ и „тях“.
Понеже не вярвам никоя медия в България да отрази дори част от реалната ситуация, преведох и пуснах тук някои текстове, които ми се сториха жизнеспасяващи.
Грижете се за децата, за околните, за своите и чуждите, за всички. Кой може да е чужд в този свят?
***
Светла ви памет, златни души. Простете ни, моля.
Автор: Албена Тодорова
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието е на редакцията на „Терминал 3“.