SHARE

Драмата, която Британия преживява в началото на Втората световна война, е слабо позната в България. От една страна, защото самата България се включва във войната чак на 1 март 1941 г. и времето преди тази дата не го броим съвсем за военно. От друга, защото включването на България е на другата страна и проблемите и дилемите на собствената ни страна ни изглеждат неразрешими на фона на британските… които са си на остров, имат флот, армия и авиация, сравними с германските, и какво да ги мислим, нали така? От трета, защото в България още битува един динозавър на нацистко-комунистическата пропаганда за Чърчил, който уж много мразел България и българите.

Да, но не е съвсем така. Днес знаем как е завършила войната и дори знаем кои са тримата победители, които накрая неусетно стават четирима.

Само че тогава, в първата година и половина след 1 септември 1939 г., нищо не е било сигурно. САЩ спазват неутралитет отвъд океана и не се намесват в Европа, малките европейски държави са или прегазени, или бързичко са склонили да станат съюзници на Германия, нареждайки се до Испания и Италия. Друг важен съюзник на нацистка Германия е СССР, който първо дава възможност на германската армия да се обучава, а после я снабдява с всичко необходимо – с нефт, с минерали, с руди, с кожи, с дървен материал и дори с храна(!). Сталин и Хитлер са не просто съюзници, но и са си разделили Полша и Източна Европа. Единият е взел Прибалтика, а другият  – Чехословакия.

Само Великобритания, чиято армия воюва в Европа, продължава съпротивата, опитвайки се, както през Първата световна война, да спасява Белгия и Франция.

В този нелек момент, в началото на май 1940 г., британското правителство се разпада. Политиката на „умиротворяване“ на Хитлер, или по-скоро на омилостивяването му, не работи. Никой няма особено желание да става британски премиер и тогава, от немай-къде, за министър-председател е избран старата кримка Уинстън Чърчил.

Не защото много го харесват, а точно обратното, защото очакват, че бързо ще се провали, повален от невъзможните си задачи и от грамадните проблеми. Не си личи Чърчил да си спестява остри реплики към когото и да било (може би оттук и легендите за лично отношение към българите) и да харесва нещо освен властта и крайно нездравословните си навици, включващи пури и закуски с уиски, шампанско, яйца и бекон.

А проблемите започват да валят почти веднага. Най-важният съюзник – Франция, се клати неудържимо. Британската армия е в смъртна опасност в Белгия и само чудо може да я отърве, парламентът е настръхнал, кралят не харесва новия министър-председател, а приятелчетата от собствената му партия непрекъснато му кроят шапката…

Именно за тези дни, за трудните решения на Уинстън Чърчил и за непоносимата им тежест, когато всичко изглежда толкова изгубено и безнадеждно, разказва филмът „Най-мрачният час“ (The Darkest Hour).

Филмът е мрачен и съзвучен на заглавието си. Толкова мрачен, че след като закъснях, в първите минути едва си намерих пътя до мястото в залата, толкова нямаше светлина от екрана. Цветен е, но цветът е много пестелив в унилата военна обстановка.

Гари Олдман играе Чърчил, когото не можах да позная на екрана поради сериозния грим – става дума за онези гримове, с които четири часа те гримират, а накрая един час те разгримират.

Филмът се усеща автентичен и вълнението е истинско, въпреки че знаем края.

Разбираемо е и желанието на авторите да разнообразят онзи свят на възрастни бели мъже, които взимат решения за почти всичко важно в живота. Затова и има и сериозен фокус към личните преживявания на Уинстън Чърчил и семейството му, а има и една едничка, но доста ключова за сюжета сцена в метрото, където авторите на филма са си изфантазирали малко реалност, изглеждаща „като на кино“ и която вероятно ще попречи на филма да се превърне във вечна класика.

Имало ли е такава случка? Не е имало точно такава, си признават авторите, но подобни е имало.

Как ли човек се превръща във велик лидер? Как да вземеш правилно решение в политиката по време на война? Лесно ли е да пратиш хиляди хора на сигурна смърт с една телеграма? И защо в крайна сметка Британия е (или поне беше) велика демокрация?

Гледайте и ще разберете поне отговорите, които имат за вас авторите на филма.

За хората, които обичат историята и обичат да се завират в подробностите на Втората световна война, филмът е истински деликатес. За тези, които обичат политическите трилъри, е прекрасна находка. За тези, които просто биха гледали нещо с добър сюжет, стегната игра и прецизна режисура, е чудесна идея за прекарване на времето.

Допълнително забавление за изкушените от българската политика е да поставят наум популярни български политици в ситуациите и пред дилемите на Чърчил и да си мислят те как ли биха се справили с тях. И обратното, разбира се.

Киното изглежда не смята да оставя Втората световна на мира дори и през XXI век. Гледахме филм за последните дни на Хитлер, гледахме филм за Джордж Шести, който се лекуваше от заекване (и в сегашния филм има удивително много герои с говорни проблеми), гледали сме за разшифроването на германските кодове и за ада в лагерите. Може би дори е дошло времето някой да направи филм за невъзможните избори на цар Борис Трети.

Друго какво – има от модните сега планове отгоре (като снимано с дрон), има прекрасни парламентарни сцени (още храна за размисъл), има елегантни семейно-битови случки, има от чудесните британски, трудно преводими на български майтапи.

От време навреме в главата ми се въртеше странната мисъл – а дали всъщност прототип на Билбо Бегинс не е самият Чърчил?

Заслужава си гледането.

Очаквам скок на интереса към личността на Чърчил и към книгите, разказващи за онова време. Ако се чудите защо нито веднъж, нито по един повод във филма не споменават Сталин или СССР, бих ви препоръчал книгата „Ледоразбивачът“ на Виктор Суворов.

Аз гарантирано ще го гледам пак.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.