SHARE

Абсурдите са толкова много, че българското оцеляване е неразривно свързано с тяхното банализиране. “Всички крадат”, “по-малкото зло”, “хубава работа, ама българска”, Бай Ганьо като национален герой и някой бисер на Борисов тук- таме за цвят. Ежедневието минава, държавата крета – но поне върви.

Какво се случва обаче, когато в крайна сметка на бавен ход достигнем до дестинацията си и тя се окаже постсоц кошмар?

Внезапно спира да бъде забавно.

Валери Симеонов и Емил Кошлуков са незначително проявление, симптом на нещо по-голямо. Пред очите ни се създаде една държава в сянка, която днес най-накрая е достатъчно мощна, за да излезе на светло. Без да се притеснява, че ще има каквито и да било последствия.

Репресивният апарат е еволюирал и се адаптирал към крони-демокрацията, в която вирее добре. Краткосрочно скритият авторитаризъм дава по-големи плодове. А дългосрочно вече се превръща в навик и на обществото дори не му прави впечатление.

В България линиите на овладяване са три: съдебна система, медии, политика.

С овладяването на съдебната система и създаването на нови инструменти за натиск; с бетонирането на подставени лица на ключови постове в правосъдието и отказът за адекватна съдебна реформа се подсигуриха основите.

Успоредно вървеше бутафорният парламентарен театър, опростачаване, обезсмисляне и вулгаризиране на политическия живот, което подхрани апатията на българина.

Така за нас политиката вече не е способ за съществуване в социума и средство за обществена еволюция, а мръсно, разложено тяло, което трябва да бъде оставено да гние някъде далеч от погледа.

Днес резултатът е, че едва половината българи гласуват на избори. Гражданските движения пък ежедневно са жертви на атаки и пропагандни нападки. Държавата е на самотек. Същинско блюдо на Петри за развитието на диктатура.

Валери Симеонов и патриотарщината са рекламното лице на агонизиращата демокрация. Той е доказал това множество пъти – и когато блъскаше бабички на границата, и когато наричаше ромските майки “кучки”, и когато от трибуната на държавата заплашваше медии. 

Видяхме, че Симеонов явно има право да претендира за посегателство над неприкосновеността и свободата на човешко същество само и единствено въз основа на защита на кауза или инакомислие, въз основа на протест и позиция срещу властта.

Ако Франческа Келер не е била в правото си да бъде на протеста за Пирин – има правова държава и институции, които да се произнесат по този казус. Не живеем в средновековно общество, което изгаря вещици. Не живеем и в тоталитарна държава, в която Симеонов е едноличен морален стожер.

Или?

Вместо юридическа аргументация имахме епитети ad hominem. Вместо диплотически жълт картон имахме заплахи, турцизми и отблъскваща вулгарност. И ако това ни се струва нормално, имаме проблем като нация. И като хора, претендиращи с висок морал.

Тези два фактора – задушаването на политиката и гражданския живот в пумия и овладяването на правото – са подкрепени от липсата на адекватен прочит на събитията. Защото медийната среда в България е на системи.

И става абсурдно да си говорим за медийна пропаганда. Тя се е превърнала в държавна – не е нужно и Министерство на пропагандата, не е нужен и Член първи.

Достатъчен аргумент за това е поглед към асимилацията на медийния пазар от едни и същи Сиви Кардинали, всички неразривно свързани с Делян Пеевски – Константин Гергов, Ирена Кръстева, Недялко Недялков, Емил Кошлуков, Добрин Иванов… списъкът е налице, а фактите – също. Достатъчен е и прочитът на едногласието в съответните издания, след което и слепите биха разбрали, че плурализъм в българските медии просто няма.

Въпросът е следният: свикнахме ли вече да ни показват средния, но и да си плащаме за това? Удобно ли сме се сгушили в този постсоциализъм, всеки за себе си, неудобно споглеждайки се при поредното бедствие? Наистина ли вярваме, че десет години еднолична власт нямат никаква вина за случващото се в България? Наистина ли смятаме, че ще се измъкнем от всичко това без последствия? 

Всичко това остават въпроси, на които нямам отговор. Знам само едно – вече никак не е смешно.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )