SHARE

Народните представители постигнаха мнозинството, необходимо за преодоляването на т.н. “президентско вето” по конкретните текстове на Изборния кодекс, с които се ограничават конституционно гарантираните права на българските граждани да гласуват. Разпоредбата на чл. 101 от Конституцията на Република България дава възможност на президента мотивирано да върне закон в Народното събрание за ново обсъждане. Парламентът, от своя страна, може да приеме законопроекта повторно с мнозинство повече от половината от всички народни представители, т.е. с мнозинство от 121 депутати.

Както вече Терминал 3 предвиди, народните представители си осигуриха комфортно мнозинство за отхвърляне на президентското вето, благодарение на пределната мобилизация на ГЕРБ, Реформаторския блок и Българския демократичен център (“БДЦ”).

Тази нова “долна мъртва точка”, в която се озова 43-то Народно събрание, съвсем естествено ни връща към спомена за опраскването на т.нар. “исторически компромис”, състояло се на 9 декември 2015 година. Тогава при второто четене на измененията в Конституцията във връзка с правосъдната реформа, мнозинство от 204 депутати прие на второ четене съотношението на професионалната и политическата квота в съдийската и прокурорската колегии на Висшия съдебен съвет (“ВСС”). Веднага след това, от парламентарната трибуна, правосъдният министър, Христо Иванов, подаде оставка.

Тогава всички, които очакваха по-радикална конституционна реформа, разчитаха, че „дясната компонента“ в това управление – ГЕРБ и РБ – ще направят поне минимално усилие да проведат предложената от министър Иванов реформа, при това поне в минималистичните рамки на “историческия компромис” от юли 2015 година, постигната при първото четене на проекта за изменение на Конституцията. Това така и не се случи и не бяха разрешени не по-малко от три проблема в правосъдната система:

Главният прокурор си остана все така безконтролен;

Прокуратурата си остана все така централизирана;

Парламентарната квота (избраните от НС) във ВСС и в двете колегии – тази на съдиите и тази на прокурорите и следователите си – си остана все така доминираща и предопределяща за формирането на ВСС, въпреки конституционната роля на основния орган, който представлява съдебната власт и осигурява нейната независимост.

Всъщност, между “опраскването” на правосъдната реформа от миналата година и на Изборния кодекс от 18 май 2016 година има повече от една или две прилики.

И в двата случая става дума за атака на статуквото срещу основни конституционни принципи – в първия (хронологично) случай става въпрос за саботиране на възможността за гарантиране на истинска независимост на съдебната власт и на скъсване с централизирания модел от съветски тип на безконтролната прокуратура.

И в двата случая атаката на статуквото се водеше от малка партия/коалиция, която подкрепя управлението. При промените в Конституцията това беше АБВ. Те мобилизираха задкулисието, за да не допусне радикална съдебна реформа. Не помогнаха нито становищата на Венецианската комисия, нито препоръките от докладите на Европейската комисия, нито усилията на екипа на министър Христо Иванов. От АБВ успяха да накарат 180 народни представители да се отметнат от подписите си под “историческия компромис”, постигнат при първото четене на конституционните промени няколко месеца по-рано.

И в двата случая нямаше парламентарна и/или партийна опозиция. Единствените противници на силите на статуквото бяха… гражданите и техните граждански инициативи. Опозиционните партии вътре и извън парламента дори и не понечиха да проведат реална битка за дълбока реформа в правосъдната система или за гарантиране на конституционното право на глас на гражданите на България, където и да се намират те. Единствените действителни опозиционери бяха хората от Инициативата “Правосъдие за всеки”, събрали над пет хиляди подписа в подкрепа на радикална конституционна реформа, Инициативата “Гласувай без граници” за приемане на електронното гласуване, Инициативата “Искам да гласувам” за гарантиране на възможността да се упражнява глас в чужбина без ограничения. Те водиха и водят кампании, организираха и организират протести и хепънинги, събираха подписи и участваха в дискусии в Народното събрание.

Опозицията на БСП при гласуването на ветото на Президента Плевнелиев беше изразена в пленарната зала на НС от червеното острие, Валери Жаблянов – БСП нито ще гласуват за закона, нито ще подкрепят ветото. Президентът, естествено, беше основна цел на нападките. Ветото му било “слабо”, позицията му била политическа. Абе, общо взето, опозиция по социалистически…

Още по-шизофренна бе позицията на ДПС. Очевидно ясно е, че ограниченията в Изборния кодекс, предложени от Патриотичния фронт, не бяха насочени срещу ДПС (както Валери Симеонов твърдеше), а срещу техния кошмар – новоучредената партия ДОСТ. След коледния купон в Догановите сараи и разделянето на ДПС на две – ДПС-Москва (Доган и съюзници) и ДПС-Анкара (ДОСТ) – официална Турция даде недвусмислени знаци, че подкрепя Местан. Изселническите организции също застанаха плътно зад доскорошния лидер на ДПС. Това автоматично превърна гласуването в Турция в огромен проблем. А на тези изборни нарушения 26 години не обръщаше внимание никой. Трябваше да бъде реално застрашен монопола на Доган върху българските граждани от турски произход, за да скочат като един всички бивши агенти на Държавна сигурност във всички „български“ партии, за да защитят “националната сигурност” на Република България. Съпредседателят на Патриотичния фронт, Красимир Каракачанов, веднага след Коледа подкрепи Доган и при дискусиите по Изборния кодекс не се посвени директно да го нарече отговорен към националната сигурност на България политик. Да, депутатите от ДПС подкрепиха ветото на Президента, но те не го направиха сякаш това е истинската им кауза. Нямаше мобилизация – при приемането на Изборния кодекс “против” гласуваха 28 народни представители от ДПС, а “против”  повторното разглеждане на изборните промени през тази седмица гласуваха едва 18 депутати от ДПС. Мустафа Карадъйъ дори не се опита да проведе кампания в подкрепа на президентското вето. Темата не му беше важна толкова, колкото например му беше важно на празника на Джебел на 19 май 2016 година да освирка Местан.

Както се очакваше, най-солидната подкрепа за Патриотичния фронт дойде от АБВ. Партията на президента с агентурно минало, Георги Първанов, избраха най-подходящия момент, за да напуснат управлението и да изтеглят вицепремиера си Калфин. Това стана точно преди повторното гласуване на Изборния кодекс, така че да вдигне максимално цената на подкрепата за това управление на Патриотите. За капак в самия ден на гласуването на президентското вето, трябваше да бъде гласувана номинацията на новия социален министър, Зорница Русинова. ПФ не пропусна да постави подкрепата й в зависимост от повторното приемане на забраните и ограниченията в Изборния кодекс. Не бъде ли отхвърлено президентското вето, правителството пада. Така ПФ получи високо вдигната топка от страна на Първанов. АБВ не участва в повторното гласуване, въпреки че вкупом подкрепиха първоначалното приемане на Изборния кодекс – “за” гласуваха 10 от общо 11 народни представители на АБВ?! След приемането му изведнъж се сетиха, че са против това, което току-що са приели! Както се пее в песента – “Покажи на тия хора как са мяташ, /…/, колко са раздаваш”.

Още една прилика между “опраскването” на правосъдната реформа от миналата година и на Изборния кодекс от 18 май 2016 – и в двата случая депутатите от ГЕРБ бяха по-тихи от водата. Не се опитваха да защитават публично позиции. Не превърнаха дебата в такъв за принципи или ценности. Просто се спотаиха и мълчаливо изчакаха да мине гласуването, без дори да обявят категорично и публично каква им е позицията. Така управлява българското задкулисие.

И в двата случая, след като се сблъскаха с гражданското недоволство след приемането на съответните законодателни промени, публичните говорители на ГЕРБ набързо обещаха, че ще има допълнителни изменения и доработки. Основавайки се на досегашния си опит, можем още днес да предвидим, че колкото имаше промени в прокуратурата след 9 декември 2015 година, толкова ще има и допълнителни промени в сега приетия Изборен кодекс. На тази залъгалка могат да се хванат само политически наивници.

Подобна бе позицията на БДЦ. Румен Йончев обясни в национален ефир на следващия ден след гласуването, че са гласували “за” отхвърляне на ветото, защото ако го били приели, щяло да се възприеме, че са само против чл. 14 от Изборния кодекс, а те били против целия Изборен кодекс. (?!) Веднага след приемането на този ИК, те щели да внесат свой собствен проект за ИК. „Гласувахме “за”, защото сме “против”!“ Пореден красноречив пример за политическа шизофрения… Впрочем, представители на Реформаторския блок имаха сходни изказвания.

Последната прилика между двете “опрасквания” е именно поведението на Реформаторския блок. И в двата случая РБ не се поколеба да заеме позицията на статуквото, крепейки “стабилността” и гласувайки в подкрепа на “националната сигурност”. Още нещо стана категорично ясно – Блок няма! СДС и ДБГ действат определено като присъдружни партии на ГЕРБ. Светъл лъч и коректив са единствено членовете на Гражданския съвет. Но дори някои от тях разочароваха с позицията си “въздържал се” при гласуване на текстовете на Изборния кодекс. Направили го, за да не били “в пакет с ДПС”. Коя позиция на ДПС, обаче, имаха предвид – публично демонстрираната или тази, за която всъщност Доган работеше заедно с цялата мрежа от съпричастни към бившите служби на Държавна сигурност? Не стана ясно…

Когато става въпрос за ограничаване на граждански права, които са гарантирани в Конституцията, има само една правилна позиция. Тя е в защита на тези права и против ограниченията. Много малко български политици посмяха да я заемат и да я отстояват докрай.