SHARE

Безстрашни културни дейци преди години ме бяха поканили да открия Деня на будителите в Москва. В кобалтов ден като този се понесох към изящната сграда на Българския културен институт в имперската столица, векове по-рано превърнала се в дом на толкова много от нашите препатили възрожденци. Петчасовото задръстване ме стресна, но не и обезкуражи – все пак французи и немци бяха срещнали и по-сериозни затруднения в подстъпите към този специфичен град. Притесняваше ме друго, а именно възторжената българско-руска публика, която очакваше да чуе поредната патетична реч, завършваща по традиция с обилен студен бюфет. Как да задоволя очакванията им, като не съм по патетиката? Какво ново да кажа, което не са чували от предходните професори, академици и други отговорни родолюбци? За късмет, просветлението връхлетя изведнъж. Когато пристъпих пред препълнилото залата множество, над главата ми вече се рееше ореолът на спокойствието и мъдростта.

След витиевато встъпление започнах да разказвам в детайли за авантюристично-сексуалните подвизи и смайващи измами на Георги Сава Раковски. Преминах към разбойничеството и алкохолните пропадания на Ботев. Не пропуснах мутренските младини на Бенковски, слабите хигиенни навици на Каравелов и точно щях да премина към Вазов и останалите, когато дюдюкания, обиди и открити заплахи полетяха към мен отвсякъде. Ако не се лъжа, една дама в ъгъла ридаеше заради сквернословието ми. За съжаление, бях принуден да прекъсна речта, преди да изложа същинската си теза. Която беше, че всички хора, включително, а и на първо място, будителите, имат своите недостатъци, пороци, кривини. Но разликата при тях е, че те, недостатъците, не определят живота им, успели са да надхвърлят човешкото в името на духовното пробуждане на род и родина. Открили са смисъл в изначално безсмисления живот. И, да, точно заради това са национални икони, най-чистите създания от всички, нищо, че са с бутилка в ръка, със слабостите си, каквито и да са те. Те действаха, когато трябваше и както можеха. Те победиха националния синдром на бездействието.

С тях ни свързва много. В поне 50% сме същите. Остават другите 50%, в които след алкохола, личните си проблеми и каквото там оправдание намерим за изгодно остава да мислим за общото. Което поражда смисъла.

Честит празник, мои скъпи балкански юнаци! Не се събуждайте от дълбокия си сън, ако не сте готови за реалността. Ще се разочароваме взаимно.

(Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища…
И колко лек ще бъде преходът КЪМ…

Константин Павлов, Убийство на спящ човек)

* Снимка: Картина на Ценко Бояджиев „Левски основава революционни комитети“

SHARE
Главен редактор на L'Europeo България, историк