“Повече от един призрак броди из съвременна Европа: тероризъм, съживяването на крайното дясно, нестабилността на Турция, разпадът на Европейския проект. И по отношение на политиката насред целия континент традиционните леви партии са в криза.”
В последните години все повече избирателите се отчуждават от традиционите партии от център-дясното и се насочват към радикални и популистки партии от крайното ляво и дясно. Журналистът Джон Харис търси отговор на това защо се разпадат левите партии и какво е тяхното бъдеще в своя пространен анализ за в. Guardian. От „Терминал 3“ ще представим неговия коментар в три части.
“В Германия социалдемократите, доскоро титанична управляваща партия, са паднали под 20% в националните проучвания. Във Франция рейтингът на Франсоа Оланд се е закотвил около 15%, докато Испанската социалистическа работническа партия е загубила почти половината си подкрепа за по-малко от десетилетие.
Падението на гръцката основна социалдемократическа партия, която от победител на избори се срина до 5% подкрепа за по-малко от десетилетие, бе толкова светкавично, че дори роди нова дума – “ПАСОКификация”, с която се обозначава разпадът на традиционните партии от център-дясното. Дори в Скандинавия доскоро несломимите социалдемократически партии бяха наказани от увеличаващия се брой недоволни избиратели, подведени по десния популизъм, че имиграцията оказва влияние на социалната държава.
Възраждането на лявата политика в страните, които бяха най-силно засегнати от кризата в еврозоната, може да изглежда, че дава основания за оптимизъм. В Испания „Подемос“ се гневи на политическото статукво, което те наричат la casta, докато в Гърция се надигна „Сириза“ – бързо издигналата се радикална партия, която е на власт от 2015 г. Можем да открием ехо на енергията и иконоборството на тези две движения и другаде – свидетели сме на неочакваната вълна в подкрепа на кампанията на Бърни Сандърс в САЩ. Извън обаче знойния гръцки опит тези развития изглеждат повече като израз на протест и несъгласие, отколкото като знак на неизбежно взимане на властта.
В Британия Лейбъристката партия е олицетворение на повечето кризи на съвременната левица. Лейбъристите все още се справят в големи градове като Лондон, Бристол, Лийдс и Манчестър, но те вече загазиха в Южна и Източна Англия. Партията може да изгуби и подкрепата на старите индустриални региони, а в Шотландия лейбъристите са се отправили към изчезване. Според проучванията рейтингът на лейбър се е забил на същото ниско място, на което бяха и преди 2010 г.
И в основата си това не е заради настоящия вътрешен сблъсък в партията. Лейбъристите са погълнати от същата криза, която сполетя сестринските им партии в Европа. Политическият коментар обича да се фокусира върху политиците и да представя нещата, като че партиите могат да бъдат теглени тук и там единствено по волята на властните личности. Но проблемите на Лейбър са системни, дълбоко вкоренени в структурата на икономиката и обществото. Основните идеали на лявото за равенство, солидарност и защитата на обществената сфера не би следвало да могат да остареят. Но всичко, с което веднъж левицата бе набрала мощ, сега или изчезва или бързо се стопява.”
Според Харис левицата е изправена пред три изпитания, които застрашават нейната идентичност и представителност. “На първо място, традиционната работа и свещеният за левите образ на “работника” са на изчезване” заради новите времена, в които хората имат временни работи, частна практика, а скоро може да бъдем застигнати и от автоматизацията. “На второ място, се надига нова вълна срещу глобализацията, която е движена от силите вдясно и която набляга на място и принадлежност и недоверие към другите.” И на последно място, това е скоростното надробяване на политиката, при което “идеята, че една-единствена партия или идеология може да представи мнозинството от хората, започва да изглежда като реликва. С други думи, XX в. наистина приключи”, заключава Харис и дали левицата може да се върне към властта през XXI в. е въпрос с много неизвестни.
“На сутринта на 8 май 2005 г. Тони Блеър стоя на стълбите пред Даунинг стрийт след безпрецедентна трета поред победа за лейбъристите. На повърхността това бе доказателство за новооткрито надмощие на партията и още един повод за развяване на флагчета, приказки за ново утро и същия очарователен оптимизъм, който донесе на Блеър властта през 1997 г.” Но този път партията му стига до властта единственото благодарение на чудесата на британската избирателна система. Лявата партия получава 35,2% от гласовете и подкрепата на 22% от електората. Така партията на Блеър се връща на власт с най-ниския процент одобрение от което и да било правителство в демократичните времена единствено заради мажоритарната избирателна система.
И след изборната победа Тони Блеър се обръща към своя народ с разкаятелна реч. “Чух, поучих се и сега си мисля, че имам много ясна идея от това какво хората очакват от трети мандат на правителството. И искам да се обърна към тях директно и да им кажа, че аз, ние, правителството ще се съсредоточим върху приоритетите, които хората ни поставиха”, казва тогава Блеър и допълва, че “за много хора все още животът е същинско изпитание”.
“Пет месеца по-късно – пише Джон Харис – Блеър отправи реч на 12-ата годишна конференция, на която той е партиен лидер, и всички следи от неговото смирение се бяха изпарили. Неговото послание отново отразяваше основите на политическата му теология – непредвидимото вълшебство на съвременния капитализъм и мисията за подсилване на държавата в отговор на непрестанните изпитания на свободния пазар. “Промяната настъпва отново”, обяви той в същия месиански тон, който започна да се прокрадва в речите му около случилото се на 9/11 2001 г.
“Темпото на промяната може или да ни смаже или да направи живота ни по-добър, а страната ни по-силна”, продължи той. “Това което не можем да си позволим, е да се правим, че промяната не настъпва. Чувам, че хората казват, че трябва да спрем и обсъдим глобализацията. Може също така да обсъдите дали есента трябва да последва лятото”, продължава Блеър.
“Характерът на този променлив свят не зачита традициите. Не прощава слабостите. Не отдава уважение към старите реномета. В него няма обичаи и практика. Той е наситен с възможности, но те отиват само за онези, които бързо се адаптират, не се оплакват, разкрепостени са, искат и могат да се променят”, казва още британският премиер.
За Джон Харис това е бил моментът, в който старите ценности на Лейбър вече не са намирали място в партията. “Повечето хора не са такива” си е мислел той, когато е гледал речта на Блеър. “Бързо адаптиращите се не се оплакват, разкрепостени, искащи и можещи да се променят” – чудех се, ако това са качествата, които се изискват от милионите британци, какво ще се случи, ако те не постигнат задачата?
Докато слушах Блеър да описва своята визия за бъдещето – в която дългът на човек бе възможно най-добре да се образова, след което да се скъса от работа и непрестанно да се опитва да не потъне, – се сетих за две неща.
На първо място, бе пълна липса на какъвто и да било елемент на човешка съпричастност (той спомена баланса между живота и работата, но единственото, което предложи, е “достъпна грижа за децата, която да покрие часовете от 8 сутринта до 6 вечерта за всеки нуждаещ се”) и, на второ място, че повече от всякога аз не разбирах какви са ценностите, които отстоява съвременната Лейбъристка партия.
Ако съвременният капитализъм е въплъщение на несигурността и неравенството, то отговорът на лейбъристите все повече звучеше като дарвинската теза, че хората трябва да приемат промяната и да направят най-доброто, за да са сигурни, че ще издържат на темпото. Още по-лошо, тази теза бе направена от една нова клика лейбъристки политици, които бяха културно отдалечени от тяхното предполагаемо “ядро” избиратели и пагубно не осъзнаваха тяхната нарастваща неудовлетвореност.
През 2010 г. под неумелото лидерство на Гордън Браун лейбъристите изпаднаха до жалките 29% подкрепа на вота – най-ниския дял от 1983 г., когато партията бе на косъм от това да завърши трета. Пет години по-късно, въпреки че социологическите проучвания загатваха възможна победа на лейбъристите, Ед Милибанд съумя да покачи подкрепата за партията единствено с един пункт нагоре.
Ако партията се надяваше наново да съгради избирателната коалиция, която я поддържаше през втората половина на XX в., то светът, който я бе създал, очевидно вече си бе отишъл. Членството в синдикатите бе рекордно ниско, тежката индустрия бе изчезнала, а традиционното класово осъзнаване се изпари.
И когато тези устои се разпаднаха, това сполетя и старите лекове на партията – национализация и преразпределение на благата. На тяхно място – в невероятно благодатни обстоятелства, които забулиха слабостите на Лейбър – продължителен икономически бум и Консервативна партия, която е неспособна да постигне съгласие помежду си, камо ли да застане на власт, – Блеър и Браун наложиха модела на лека социалдемокрация, която залагаше на рисковите пазари на Лондонското сити и използваше постъпленията, за да харчи огромни парични средства за обществени услуги. Но финансовата криза сложи край и на този модел.
Междувременно деиндустриализацията разкъса икономиките на XX в., a на последвалата несигурност и раздробяване, олицетворени от финансовия сектор и този на услугите, се сложи логичният завършек от новия дигитален бизнес. Той от своя страна роди така наречения “платформен капитализъм”: модел, в който става бърз обмен на блага, услуги и труд между хора, компании и мултинационални корпорации – напр. Uber, eBay, Airbnb или TaskRabbit, които свързват работници на свободна практика с хора, които се нуждаят от услуги като почистване, доставки или преместване от дома – с малко нужда от посреднически организации. Това не просто маргинализира търговците на дребно и едро – то постави под въпрос традиционната роля на синдикатите и допълнително намали държавната власт, която буксува от скоростта на иновациите и не може да се придържа към темпото им.
В ретроспекция слънчевите дни на левицата бяха основани на един ясен проект. Когато се отворят вратите на фабриката, от нея излизаха хиляди души – повечето от които мъже, – обединени от своето непроменливо ежедневие и готови да подкрепят политическата сила, която ще използва синдикатите, държавата и легендарната си масовост, за да създаде един нов, много по-справедлив монолитен свят.
„Днес надробената, променлива икономика прескочи тези структури и дотолкова разграничи хората и местата едно от друго, че създаването на смислена политическа коалиция изглежда почти невъзможно”, заключва Харис и отбелязва, че в днешно време нараства и разликата между различните градове и области в кралството.
Тези процеси обаче не се случват само във Великобритания, а са симптоматични за левицата по целия свят. Както отбелязва Блеър, “темпото на промяната може и да ни смаже”, ако сме способни да се адаптираме, но този урок, изглежда, не е научен от левите партии.
Очаквайте втора част на “Има ли левицата бъдеще?”
