Какво очакват миряните от Българската православна църква

Темата за младите хора е колкото стара, толкова и нова. Те са цвета на всяко общество – чрез тях продължава човечеството. Оттук и големият интерес към тях от древността до днес. Темата е актуална за българското общество, особено днес във века на бурно развиващите се технологии и обществен живот. Българската православна църква /БПЦ/ не би могла да бъде също далеч от нея с оглед подготовката на бъдещите си служители. Тя трябва да отгледа хора за своята пастирска и спасителна дейност.

Ще трябва да отбележим, че с възникването на нови проблеми пред българските младежи подобно изследване за дейността на Църквата спрямо съвременните млади хора в тази насока липсва. Новите условия предполагат Църквата да се стреми да обгърне подрастващите поколения в своите пастирски грижи.

Основна задача на  направеното изследване е да направи за първи път у нас от християнска православна гледна точка обстоен анализ на състоянието на младите хора след мъчителния 20-годишен преход от тоталитаризъм към демократично общество като се обрисуват ситуацията и промените, настъпили в този период.

С помощта на представително национално изследване на общественото мнение се търси конкретен отговор за очакванията, нуждите и възгледите на младите хора по отношение на Църквата и нейната пастирска дейност. За първи път обектът на душегрижието има възможността сам да изрази своите приоритети и полета за действие.

Смяната на политическия модел доведе до разтърсващи икономически последици за всички възрастови и социални групи. Тези сътресения се отразиха и продължават да оказват въздействие на различните слоеве, но това особено ясно се вижда сред поколенията на младите хора от този период. Много от тези хора избраха да напуснат страната, други попаднаха в кризи или под различни затормозяващи външни влияния – от наркотици, през секти, до престъпления или опити за посегателство върху собствения си живот.

Рефлексът от тоталитарния половинвековен период за капсулиране и борбата за запазване на собствената си вътрешна цялост и единство в края на отминалото столетие постави за първи път в новата история на България БПЦ в положението да се занимава главно със себе си и по този начин я изолира /до голяма степен от основни тенденции и търсения на обществото/. Дали това не е било за добро е въпрос на оценка от други дисциплини и главно от позицията на времето. Факт е обаче, че в множество аспекти на пастирската дейност е загубено ценно време.

Не трябва да се забравя и политическата и икономическата рамка на преходния период след края на тоталитарното управление у нас, за да се види практическата насоченост на изследването и да се избегне вече споменатото капсулиране и изолация на Църквата от общественото и духовното пространство на нацията. Тук неминуемо се появява конфронтацията от една страна на непрекъснатите обществени призиви за съзидание и опора чрез прилагането на морални и нравствени ценности както във възпитанието, така и във всички сфери на социалния живот – от политиката до икономиката и пазара на труда – и от друга – търсенето на усамотение, спасение и покой в сферите на духовното. Резултат от тази конфронтация е често срещания скептицизъм към една много по-активна социална роля на Църквата в обществото и по-специално към групите на маргинализираните и отритнатите. Друг подобен характерен белег е амбивалентното отношение към религиозното възпитание: от една страна не прекъсват призивите за възпитание на подрастващите поколение в дух на етика, морал и нравствени ценности, но от друга се гледа с определено недоверие и скептицизъм към възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в българските училища.

Цел на специализираното научно-социологическо представително изследване за обществените нагласи и очаквания към Българската православна църква и нейната пастирската дейност към младежта беше и си остава пръв опит да се обърне с изследователски социологически методи към най-широк кръг от представители на обекта на пастирската дейност на БПЦ – българските граждани, за да потърси обективен и научно доказуем отговор на техните възгледи по зададените въпроси.

Досега всички идеи, теми, прогнози и стратегически въпроси от страна на Църквата по отношение на пастирската й дейност и в частност по отношение на образованието по религия в българските училища бяха заявявани единствено и само на базата на лични възгледи и предпочитания на субекта на душегрижието – БПЦ и нейните представители.

С настоящето изследване се прави опит за първи път да се даде ясна, конкретна и научно доказана основа за разсъждения, планиране на стратегии, за анализи и коментари на базата на автентични отговори и възгледи от страна на обекта на пастирската дейност – българските граждани в пъстротата и генералната съвкупност на техните социално-демографски признаци, отлики и особености.

Казано по друг начин – за първи път, с помощта на това представително проучване, можем аргументирано да знаем какво искат, какво очакват хора от Църквата, а не какво ние – членовете на БПЦ – искаме или си мислим, че паството, народът иска и очаква от душегрижието. Силата на настоящия аргумент се състои в неговата представителност. Оттук нататък, докато не бъдат направени по-нови проучвания, никой няма да има повече възможността да си приписва правото да говори „от името на народа”, без да се съобразява с настоящите резултати.

Основни резултати от изследването

След половинвековно тоталитарно управление, с неговата не само антирелигиозна пропаганда, но и силово прилагане на ограничения спрямо вярата и нейното разпространение, както  и последвалия български преход, белязан от дълбоки социални и обществени кризи, въпросът с изучаването на религия в училищата се превърна в съдбоносен за Църквата .

В рамките на настоящето изследване се поставиха въпроси за цялостното отношение на гражданите към Българската православна църква. Тези въпроси целят не само да дадат представа за образа, който тя има в съзнанието на обществото, но и  да дадат сведение за неговите нагласи и евентуални очаквания към нейната дейност. Една част от питанията съдържат и съответни оценки.

фиг. 1

В групата въпроси за отговорностите  бяха предварително дефинирани. За изследването отделно бе дадена възможност за изразяване на допълнително мнение в свободен отговор.

На първо място съвсем логично българските граждани поставят като отговорност на БПЦ нейната богослужебна дейност. Запазването на „българщината”, на българските традиции и дух, като отговорност на Църквата също не е изненада с второто си място. В случая тази взаимовръзка, която беше доловима и предполагаема от отговорите в изследването на ценностите EVS08 и ясно забележима в данните от последното национално преброяване през 2011 г., получава своето надлежно потвърждение.

Две трети (34,5%+31,7% или общо 66,2%) от българските граждани продължават да възприемат чрез дефинирането си под корелацията Род-Родина-Религия. Сходен е и делът (64,1%) на респондентите, които делегират  отговорност на БПЦ  за възпитаването на ценности. С оглед на това, че в другите въпроси ясно се поставят, от една страна, ритуалите, а от друга, българските традиции, смятаме, че в този случай много точно са фиксирани морала и нравствеността. В този смисъл, тълкуваме отговорите на респондентите не като израз на благоразположение към Църквата като  морален стожер, а като натоварване с много сериозни ангажименти за съответни действия и силни очаквания.

Особено интересно е мнението за социалната дейност на Църквата. Въпреки че е на последно място от четирите възможни предварително зададени възможности, тази отговорност се вменява на БПЦ.  Повече от половината граждани, отговорят на този въпрос конкретно (63,1% и почти половината в относителни стойности – 49,5%). Това означава, че българите възприемат дейността на Църквата, нейното добротворчество и пастирска работа, като нейно естествено задължение при все че, за повече от половин век на тоталитарно управление, тези дейности бяха иззети от прерогативите на БПЦ , впоследствие бяха възстановени в много малка степен. Те все още остават в очакванията на българските граждани в сферата на действие на Църквата.

При изследването на диференцираните резултати можем да отбележим, че те следват много близко общата тенденция и не изпъкват с драстични особености. Единствено при най-младите, между 18 и 30 години, отговорността на БПЦ за възпитаването на ценности е подчертана особено ясно (45% се съгласяват в много голяма степен с това твърдение) на фона на останалите възрастови групи.

При дадена възможност за свободен отговор на поставения въпрос  за отговорностите на БПЦ се открояват няколко предложения. Отговорите могат да бъдат обобщени в няколко групи: делегиране на възпитание на подрастващите, опазване или налагане на вярата,  предпазване от влиянието на секти, нравоучение и опазване на ценности, опазване на българщината. Все пак следва да се отбележи, че има и други по-малки групи, които изразяват свои силно критични бележки. От тях БПЦ получава оценка, че тя не изпълнява ролята си, дори е „абдикирала от задълженията си като религиозна институция”. Макар и минимална, тази сериозна критика не бива да бъде подминавана с лека ръка. Тя свидетелства, от една страна, че респондентите не се страхуват да изразят несъгласието и, от друга страна, че имат много по-високи очаквания. Тези групи, обаче, като цяло са малобройни и преповтарят до голяма степен предварително зададените въпроси.

Последният блок от въпроси в анкетата е твърде интересен заради оценъчната си същност. В него респондентите получават възможността да изразят директно мнението си как виждат Българската православна църква и нейната дейност пряко в рамките на обществото.

фиг. 2

Интересно е да се отбележи, че в този блок най-големи предпочитания (над две трети от всички гласове) събира най-неутралната оценка за Църквата – а именно, че тя е религиозна институция, грижеща се за запазването на вярата. Това би изглеждало напълно логично, ако не е налице възможността за сравнение на данните с останалите въпроси от блока. Най-голям е делът (28,2%) от хората, които не могат да преценят, при най-натоварения с експресивна оценка въпрос, определящ БПЦ като „институция, която не е адекватна на българското общество в момента”. Въпреки това, тя събира почти 40% одобрение или над половината (56,1%) от заелите конкретна позиция и изпреварва в това отношение с минимална преднина хората (56,00%), предпочитащи другата ярко критична оценка за БПЦ, като самозатворена в себе си институция, занимаваща се само със собствените си проблеми.

фиг. 3

Последният въпрос, който е класиран реално на второ място по одобрение (67,6%) е оценката за БПЦ като религиозна институция, която обаче не се занимава достатъчно със социална дейност. Тези резултати, макар и да не съдържат остра критика на пръв поглед, кореспондират с предходния блок от въпроси и вменяването на отговорност (63,1% от валидните отговори) към БПЦ за изпълнение на социална дейност. Класирането на тази оценка, веднага след най-неутралната и пред останалите две силно критични трябва, да се подчертае като много важно.

При диференцирането по характеристики на данните от последния блок, отговорите следват като цяло много близко общите тенденции на мнозинството. Само по отношение на оценката за недостатъчната социална дейност на Църквата се открояват два важни случая. От една страна, тази оценка е особено силно застъпена в столицата. Това може да се тълкува като усещане за остра нужда от добротворчество и съдействие от страна на най-голямата религиозна институция с неговото отчуждение, отдалеченост от старото семейство и ценности, силна конкуренция и дълбоко социално разслоение.

Другата остра критика по отношение на недостатъчната църковна социална дейност идва по етническа линия. Докато другите етноси са по-скоро сдържани, то при ромския тази критика е много ярко изразена и достига почти три четвърти от респондентите (73,9%). Разбира се с оглед на изключително тежкото положение на маргинализация и гетоизация на ромите, липсата на образование, а оттам и на шансове за интеграция и социализация, подобна оценка е повече от разбираема и логична. Тя обаче не трябва да се възприема като критика, а напротив като призив за действие именно в сферите, където нуждата е не само най-остра, но както личи от отговорите и вече достатъчно добре осъзната.

Оценките за социалната работа на БПЦ не се явяват някаква агресивна нападка, а по-скоро са израз на засилени очаквания към една важна част от дейността на Църквата. Оттук следва да се отбележи и факта, че пренебрегването на тази необходима за обществото сфера в служението на БПЦ не може повече да бъде пренебрегвана и подминавана като неприсъща.

Макар и малко на брой на пръв поглед, въпросите от анкетата предоставят богат материал за размисли, анализи, а също така и добра основа за продължаване и задълбочаване на проучванията в дадената област. С наличните резултати оттук нататък ще бъде направен опит за оценка на положението в началото на новия век и за представяне на подходящи изводи и решения относно бъдещата пастирска работа на БПЦ.

Ролята на Църквата в съвременното българско общество съгласно данните от изследването

Съгласно данните от изследването обществените представи и очаквания за съвременната роля на БПЦ могат да бъдат определени като позитивни, натоварени с повишени очаквания и разпределени между три основни цели, респективно сфери на дейност. Това са:

1. Отговорност за възпитание на подрастващите в нравственост и морални ценности, както и за запазването на вярата. Това става от една страна с религиозните ритуали. Тези ритуали – официални и битови – се оказват изключително устойчиви. Показателно е, че дори мощната и щедро финансирана тоталитарна антирелигиозна пропаганда, продължила десетилетия, под надслова „религията е опиум за народа” не успя да ги накърни чувствително. Разбира се, Църквата не пази само ритуалите и чрез тях религиозния дух. БПЦ ограничи до минимум силовото разрушение на религиозни храмове и съхрани православната доктрина въпреки натиска и опитите за замяна на религиозните ритуали посредством изкуствено създадени алтернативи. Това тя прави и днес в много по-благоприятна обществена среда. Същевременно на БПЦ се възлага и отговорността да възпитаване на ценности. При общопризнатата вълна от духовна и ценностна девалвация ролята на институциите, натоварени с автентични права и отговорности за спиране и обръщане на този процес, нараства неимоверно. Църквата не е единствената такава институция (тук са още семейството, образователната система, държавата и др.), но е една от най-активните и ефикасните от тях. Защото тя може да бъде и е потенциално свързващо звено между всички посочени по-горе.
2. Извършване на социални дейности – за подпомагане на хора в неравностойно положение, както и всички нуждаещи се от духовна и материална подкрепа. Обръщаме внимание, че така на практика се обхваща цялото общество. Последното кореспондира с претенцията за вселенска всеобхватност на религията и в частност на Църквата.
3. Съхраняване и развитие на българското общество чрез националните традиции и дух. Църквата е изпълнявала успешно тази роля в трудни и дори критични за народа времена. Тя има признати традиции в тази насока. Съвременността също е в известен смисъл кризисна. От Църквата се очаква да продължава да изпълнява тази си роля. Разбира се това не е и не може да бъде единствената роля на Църквата, защото свеждането й само до пазител на традиции и култура би я превърнало от активна институция в пасивен музей, лишен от своя вътрешен духовен живот. Затова тя трябва да има и да развива активна роля при определянето на дневния ред на обществото чрез утвърждаване на етични-нравствени и практически норми за поведение.

Подчертаваме, че посочените отговорности, не са приумица на автора или негова хипотеза – те са фактически показани от респондентите на научно-социологическото изследване, проведено за целта на настоящия труд, при това именно в посочения в текста ред, като се отчита демонстрирането на одобрение в голяма и много голяма степен.

На базата на представените изследвания на общественото мнение и споменатото последно голямо общоевропейско изследване на ценностите е възможно да обобщиме, че въпреки агресивното антирелигиозно отношение на тоталитарната държава, българите успяват да съхранят принадлежността си към вярата и по-конкретно към Православието. Изследванията показват, че те правят ясно разграничение между принципното си отношение към Църквата и оценките си към всекидневието на нейните служители. Българските граждани в по-голямо голямата си част запазват  положително отношение към Църквата. Тази  висока оценка пък я натоварват със засилени очаквания да се превърне в мощен гарант за позитивно обществено развитие спрямо най-младите и подрастващите на морален възпитател, активен грижовник и пазител на духовни и национални традиции. Така Българската православна църква се изправя пред още по-големи отговорности да отвърне подобаващо на тези обществени очаквания.

Снимка: dariknews.bg