Слепи протестират срещу деца с увреждания, докато различни политически проекти – от омбудсман до телеводещ, се надпреварват да градят кариера на гърба на последните. Междувременно държавните медии плетат сложни конспирации около протестите, докато цялото правителство (няма ляво, няма дясно) и Конституционен съд пазят нацията и нейните традиции от нещо, което така и не разбрахме какво е.
В Странджа хората вярват, че някой, Европа или НАТО, изтребват овцете им, за да настанят бежанци на тяхно място (не е ясно дали в оборите или в домовете на хората и къде въобще са живели овцете на първо място). В Старозагорско се сменят имена на турски населени места, докато в Благоевград учители отказват да записват ромски деца в училищата, което – оказва се – е повсеместна практика както за ромите, така и за българчетата със специални нужди.
Пазителите и спасителите, разбира се, са нашите патриоти и управленци, които развиват своята политика на фона на все по-агресивен национализъм. От какво обаче ни пазят всъщност?
Историята се повтаря
Надигането на национализма, ксенофобията и религиозния фанатизъм са феномени, които съпътстват почти всеки един кризисен период в историята. Настоящият не е изключение.
Още в началото на 2014 г. социолози предупреждават, че “Европейският съюз може да бъде уязвим към разпадане по линията на националната идентичност в резултат на напрежението, породено от икономическата криза”. И макар и факторите да са много, разпръснати в безброй научни сектори, национализмът е преди всичко политически инструмент, източник на легитимност и подкрепа за политическата система.
А политическата система има нужда от национализъм на стероиди тогава, когато институциите са в криза.
В този контекст Балканите са специални – тук тази практика е добре позната още от разпадането на Османската империя, като идеологиите и формата на управление оказват много слабо влияние за съществуването на този „еластичен авторитаризъм“, както го нарича политическият експерт в областта на Балканите Ясмин Муянович в своята “Глад и гняв: кризата в демокрацията на Балканите”.
Исторически етническата, националистическата и религиозната карта винаги правят политика на Балканите, но така брутално се вадят в моменти, в които гражданското недоволство расте и е на път да се взриви.
Цели национални идентичности са били изковавани, цели истории – пренаписвани, в рамките на броени години.
Само си помислете за Македония на Груевски, която, докато се бореше с тежки политически кризи, роди едно от най-големите националистически безумия на съвремието.
Чрез тези прийоми властта се консолидира, защото гражданското недоволство се позиционира не по икономическа ос – напр. богати и бедни, нито по политическа – корумпирани властници – ощетено гражданско общество; то се групира по оста на етнически произход или националистически идеологии: българин-турчин, българин-роми, българин в България – българин в чужбина, българин – “джендър” и така нататък. Дори слепи и увредени очевидно!
Това работи и днес, с оглед на близкото минало – стига на власт да не са “комунисти”, няма никакво значение, че всички крадат. Тоест докато подметката, която гази България, е бяла, българска, от нашата партия, “наша” – всичко е наред.
Разделяй и владей
Обяснимо тези фактори смачкват всякаква гражданска инициатива, характерна за развитите демократични общества.
В държави като нашата, в които институциите и гражданското общество трябва тепърва да се градят, националистическата доктрина е удобна бариера срещу тяхното формиране. Защото в развитите общества именно те са бариера срещу корупцията, злоупотребата с власт, цензурата и така нататък.
И така властта избира националистическата адженда, защото тя се занимава с всичко друго, но не и с реформи.
Националистическата адженда е удобна за смачкване на инакомислещите – те просто са против нацията, те са антибългари. Днес те са „соросоиди“, агенти на чужди интереси и т.н. Затова днес всеки протест има своя “контра”. И тя винаги прави нещо „за България“. Може да е, защото иска да кара ски в България, може да е за ядрена енергия в България и така нататък.
Защото при адекватно функциониращи, реформирани демокрации, т.е. гарантиращи правата, с разделение на властите и силна конституция, настоящата власт би била отговорна за действията си.
Зад кулисите
Вчера Върховният административен съд обяви, че решението на депутатите за Пирин е било незаконно. Месеци след като протестиращите срещу разпродаването на природното наследство на парче на неизвестни концесионери бяха наричани с какви ли не епитети, сред които и “антибългари”. Решението беше прието без екооценка между коледните и новогодишните празници от ГЕРБ и ОП. Кризата със застрояването на българското Черноморие се подразбира в раздел природа.
Разликата между управляваща “дясна” партия, която еднолично взема повечето големи решения и често бърка в паницата на частния сектор с дебели, гладни пръсти; както и “лява” опозиционна партия, която изповядва всичко, но не и леви убеждения, е нулева. На теория в българския контекст, както и на практика.
Върховенството на правото е в криза. След ревизирането на двата основни процесуални закона – ГПК и НПК, както и предстоящото такова на АПК; бяха създадени спорни антикорупционни комисии, които да се използват като политическо оръжие срещу неудобните. Иван Брегов от ИПИ отбелязва с право, че е време да се мисли за изменения на критериите за това какво означава “върховенство на правото” в България.
Що се отнася до свободата на словото, България е последна не само в ЕС, но и на Балканите по свобода на медиите. България се нарежда редом със страни като Турция, Беларус и Русия в Европа в категория, където свободата на словото е изключително застрашена.
Културното наследство се ограничава до повърхностен фолклор, докато всичко останало се смазва: Пловдив няма да има своята “НОЩ” тази година, а унищожаването на културни ценности също стана илостративно с пламването на средищно за България, по думите на Манол Пейков, място – Тютюневите складове.
Скаптопара, къщата на Яворов, запуснатите къщи – паметници на културата, като къщата на Гешов и къщата на арх. Петко Момчилов, унищожените читалища, рушащите се вече току-що открити останки на антична Сердика… По някаква причина в една толкова патриотична страна примерите са безкрай!
Религията? Докато портрети на Йосиф Висарионович Сталин, съветски и нацистки сувенири се продават на метри от храм-паметника „Св. Ал. Невски”, българите все по-радикално изповядват някакви “християнски ценности”. Тези религиозни ценности са два вида: (1) срещу някого и нещо (бежанци, хомосексуалисти, врагове от всякакъв вид) и (2) в полза на православния “брат Русия”. Солидарността, съпричастието, благотворителността, разбирането, смирението, състраданието – това са други ценности, нетрадиционни.
Така излиза, че държавата ни – като управленски елит – се разпада отвътре благодарение на собствената си импотентност.
Отвън лустрото на възродения краен национализъм; насъскването на една общност срещу друга общност; подклаждане на остарели етнически конфликти; маргинализиране на най-слабите като виновник за общото нещастие успяват да прикрият вътрешното разлагане.
Въпросът е дали България ще осъзнае това, когато вече не е останало кого да мрази, да разселва и да гони; или ще съумее да изгради механизъм, с който да пребори източника на разделенията и да проумее, че се нуждае от общество.
Като нация, като култура, като общност – системата ни убива, съвсем буквално. Въпрос на време е да стане ясно, че виновникът за това не идва отвън.
