Пожарът, който изпепели последните и най-ценни като културно-историческо наследство тютюневи складове на Пловдив, е зловеща илюстрация, която събира в едно цялата трагедия на днешната ни реалност – на Пловдив и на цялата ни страна. Картината на една разпадаща се държава, в която се оказва невъзможно да се осъзнава и защитава общият интерес, в която не могат да се опазят и развият ценните неща, които имаме всички заедно. Като културно наследство, като природни ресурси, като човешко богатство…
Пожарът, в който изгоряха последните големи сгради от Тютюневия град, е въплъщение на тоталната неспособност на изгнилата, проядена от клиентелизъм, корупция и първичен кариеризъм публична власт в лицето на община Пловдив, в лицето на Министерството на културата, в лицето на прокуратурата и всякакви други органи да изпълнят минималните функции, които имат и без които нито има държава, нито има право, нито има ред… Всички тези институции вече не функционират за друго, освен за да обслужват схемите и личните планове и интереси на тези, които ги контролират, и това на всеки разумен човек в България е ясно.
Това е и зловещата картина на едно общество, което вече го няма, защото няма реално стоящи общи ценности, които да споделят достатъчна част от неговите членове. Ценности, които да определят нормален порядък на отношенията в обществото, които да бъдат отстоявани от достатъчно хора и нарушаването на които да се санкционира, за да има възможен общ живот, възможно общо бъдеще.
Как стигнахме дотук? Да сме едно потъващо в беззаконие, самоуправство, хаос, унищожаващо миналото и бъдещето си племе? Как позволихме да изглеждаме европейска държава, а всъщност да сме нейде там в джунглата на примитивността, която надменно определяме като Трети свят?
Със сигурност едната причина е корупцията, която се развихри до невиждани размери. Обхвана институциите на властта една след друга – парламент, правителство, съдебна власт, общини… Превърна се в логика, смисъл и същност на тяхното съществуване. В двигател на всичко, което тези институции правят и не правят. Корупцията, която не беше пресечена навреме нейде там в началото на 2000-2002, 2003 година и постепенно прояде като раково образувание тъканта на институция след институция, докато накрая стигнахме там, където сме днес…
Има за тази трагична реалност обаче и още една причина според мен. Унищожителното съчетание на присъщия на народопсихологията ни конформизъм с тоталното налагане на материалното, на стремежа към бърза и голяма печалба, на парите като философия и измерител на всичко, което има смисъл и което трябва да се случва. Това не е само наше заболяване, но в симбиоза с тоталната корупция и конформизма абсолютната меркантилност ражда унищожението на всичко ценно за нас като общност, на което сме свидетели днес…
Така стигнахме дотук. Културното наследство на един от най-старите и богати като история и забележителности български градове да гори в повече от странен пожар, докато общината си клати краката за опазването му, но старателно усвоява европейски средства да строи и ремонтира къде що може, когато има и когато няма нужда, без много вкус, без визия, без смисъл… Защо? Защото от строителство най-лесно се отклонява…
Министерството на културата да е дадено за пореден път като зестра в ръцете на едно апокалиптично недоразумение и цялата му „политика“ да се свежда до софри за охранени хора и бутафорни реставрации на обекти с евтини материали, защото така също лесно се отклонява…
Прокуратурата да прави политически изявления в защита на тази гротеска, поставена начело на културата, и да проверява кой точно иска оставката на това, което се явява министър…
И когато накрая се случва нещо подобно – днес едно, утре друго, дори пред себе си да не вярваме, да не смеем дори да се надяваме, че е възможно реално и обективно разследване на случая, разкриване на истината, наказване на виновните, спазване на правото… ако изобщо това ни интересува, ако изобщо измежду личното си кариерно и материално осъществяване и потребяването на поредните благини на пазара сме разбрали какво се случва. Ако изобщо в нас са останали някакви нематериални ценности, които ни позволяват да си дадем сметка за всичко това.
* Авторът на този текст, Христо Христев, е родом от Пловдив и дълбоко свързан с града и днес.
** Снимка от фейсбук: Костадин Палазов. Цялата галерия можете да видите тук.
