SHARE

Единствените призиви за това комунизмът да бъде “забравен” идват от онези, които са близки на диктатурата и продължават да живеят с нея по един или друг начин. Чудовищата, които е родил българският социализъм, и до днес бродят в “светлото бъдеще” на страната ни, но отсъстват от часовете по история и не се обсъждат широко в общественото пространство, доминирано от лицата на стария режим. Така повечето българи нямат задълбочени познания по темата и за тях последните 70 години от историята са тиха мъгла, в която удобно се крият онези, чиято отговорност никога не бе потърсена.

Това ме провокира да събера най-добрите български книги от последните години, които разглеждат комунизма през различни призми, за да отразят накрая един и същи образ: този на един терор, за който България тепърва ще трябва да отвори очите си.

“Движеше ме усещане на гняв и тъга, че сме били държани тъй дълго вързани като нелюбими кучета.” 

Така Капка Касабова описва мотивите си да отиде “на местата, които през моето детство бяха забранени, тъй като попадаха в силно милитаризирани гранични районoи”.

Касабова проследява пълнокръвната вена на най-външната граница на Европа — мястото, където Ориентът и Оксидентът се докосват; където идентичността е разтегливо понятие, където е най-лесно да изгубиш себе си, а най-трудно — да си тръгнеш. Тази вена често кърви в човешки жертви, в изселници, в бежанци, в бегълци, в мигранти. И въпреки всичко върховното, онова, което остава, е добротата в човешката природа, трансформирането на чуждия в свой с разтопяването на страховете помежду ни. 

Дали “Граница” попада в графата “разказ за комунизма”? Книгата прониква през множество пластове на времето, преплита есенцията на човека, на българина, с неговата съдба като политически субект. Двете често си противостоят, дори влизат в открит конфликт една с друга. 

Именно поради тази своя дълбочина, както и поради централния конфликт човек – държава, тоталитарно – индивидуално, “Граница” заслужава самостоятелно представяне сред книгите, разказали комунизма. Защото рядко откриваме такава книга, която по думите на Сара Уийлър от Observer “показва по удивителен начин резултата от цяло хилядолетие на калейдоскопична история”. Нещо повече – книгата на Капка Касабова се отнася колкото към миналото, толкова и към настоящето с неговия възраждащ се тоталитарен национализъм, авторитарни тенденции и омраза към другия, към изграждането на новите, по-жестоки граници вътре в нас. 

“Строго охраняваната граница винаги е враждебна — там властта се сдобива с тяло, ако не с човешко лице. Сдобива се и с идеология. Една от най-очевидните идеологии, свързани с границите, е националистическата: ролята на границата е да отделя една нация от друга. Втора, по-коварна и потайна идеология, тегли към центъра: увереността, че ядрото на властта може да раздава безнаказано заповеди от разстояние, като жертва периферията; че останалото извън полезрението на центъра не заслужава да се забелязва, нито да се помни.”, пише тя в своя увод. 

С Капка Касабова тръгваме от Черно море и Странжда, “слизаме в тракийските коридори на трафикантство и търговия, откъдето се качваме в Родопите – там всеки връх е легенда и всяко село грие изненада. Накрая се връщаме при огледалната страна на началото — Странджа и Черноморието.”

Ще се срещнем с изключителни персонажи: граничар от времената на социализма, перфектна машина на тоталитарната власт, чийто син плаща дълга на свършените грехове; германец с копнеж да вкуси свободата през границата на комунизма, но научил точната ѝ цена по най-жестокия път; ще видим една България, плячкосана и разграбена от “повелителите от ЦК на БКП”, които раздират безмилостно българската земя и продават ценното наследство на международния черен пазар за валута; с “възродените” от „възродителния процес“ — последният напън на един колабиращ режим да съществува. 

Ще се изправим и пред някои мистерии: нестинарите — само че не “комерсиалните”, а онези, другите, които ловко избягват чужди очи;  дъщерята на Първия – Людмила Живкова, и нейният упорит интерес към окултизма; и дори някои странджански легенди като една огромна топка светлина. 

Какво различава свободния от несвободния човек? Каква е невидимата граница, издигната между тях? Възможно ли е националната граница да не бъде бариера между хората и обратното — възможно ли е разделени от граници общества да бъдат насила събрани в едно? Способен ли е човекът да се радва и да тъжи с родината, макар и извън нейната граница; вероятно да, щом е способен да бъде душевно безучастен вътре в пределите ѝ. 

На всички тези въпроси “Граница” на Капка Касабова дава не просто отговор, а дарява усещане, плът. 

И още, между тези въпроси има едно общо звено, което прави от нейната “Граница” пътеводител за близкото минало: sozialistischen persönlichkeit, социалистическото самосъзнание. 

“[…] препоръчителен набор от политически коректни нагласи и поведения. […] На практика то е въплъщението на онова многострадално същество homo sovieticus, което няма право на лице, на име или съдба, освен ако не са правилните.

Сред книгите, които разказаха комунизма, “Граница” е символичното потапяне в реката, което самата Касабова описва като способ за пречистване на душата.

Тя връща лицето, съдбата и гласа на безгласните.

В тази си роля си заслужава да кажем, че книгата е посветена „на всички онези, които не успяха да преминат границата, тогава и сега“.

Тя разказва за съветската тоталитарна машина не просто като идеология, а като болест, която разяжда най-съкровеното у човека — свободата на съзнанието му. И след като разказът приключва, човек съзнава, че всъщност се е излекувал.

И че това се е случило, защото истината преодолява всички граници. Дори и онези, от чийто телени белези все още не сме се излекували.

Снимка: Български граждани – етнически турци насилствено напускат България и мигрират към Турция. „Граница“ на Капка Касабова разказва в изключително емоционална дълбочина за т.нар. „Възродителен процес“.

Няколко думи за историческия контекст от Deutsche Welle Bulgaria :

„В края на 1967 година Живков вече открито говори за масово заселване на българи в турските села по южните граници на страната и насилствено преместване на турци във вътрешността. Според диктатора, преподаването на турски език, редом с училищата, пресата и театрите за „малцинствата“, са временно отстъпление, с което бързо трябва да се приключи. Само страхът от обостряне на отношенията с арабските страни, които са важен източник на конвертируема валута за режима, спира плановете за забрана на исляма и за закриване на джамиите по примера на албанския комунистически диктатор Енвер Ходжа. […]

Опитът с „побългаряването“ на цигани и помаци през 1960-те и 1970-те години дава увереност на Тодор Живков и обкръжението му, че ще се справи и със съпротивата на турците в страната срещу смяната на имената им и забраната за използване на родния им език не само на публични места. Ражда се планът за всеобщ „възстановителен“ процес, който скоро е преименуван във „възродителен“. В неговата „идеология“ цинично е вградена идеята за някакво продължение на българското национално възраждане от 19-и век, въпреки че идеологът му Васил Левски е мечтаел за „чиста и свята република, в която всички – българи, турци, цигани – ще са равни“. В началото на 1980-те години в ЦК вече открито се говори за „готовността“ за изселване на 100 000 – 150 000 български турци в Турция.

Официално смяната на имената на турците стартира ударно в края на декември 1984 година с милиционерски блокади и насилие в селата на Кърджалийския окръг. Към 14 януари вече са „възстановени“ българските имена на над 310 000 души. „Новите българи“ обаче не се примиряват със съдбата си. Напрежението ескалира през пролетта на 1989 година. Многобройни манифестации в „преименуваните“ селища завършват с кървави погроми и убийства. Значителен брой от участниците са арестувани от милицията и вътрешните войски и изпратени в Белене и други лагери. Властите вече виждат в масовото изселване на поне 200 000 – 250 000 български турци спасителен за режима клапан, който да свали напрежението след „възродителната авантюра“ в над 1500 селища в Южна и Североизточна България.“

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )