Разговаряме по време на изложбата от акварели на Иван Додов и 25 негови ученици, която се откри на 11 май в “Къщата на София”.
Яна грабва със своя заряд, който носи и струи от нея и въпреки, че е миньонче, спокойно би могъл да захрани с електричество средно голям град. Лъчезарна, с брилянтно чувство за хумор и доза фина себеирония. Сладкодумен събеседник, с който едно интервю лесно и неусетно може да прерасне в биографичен роман. Убедете се сами:
– Здравей, Яна! Вече с първа изложба. Какво е чувството?
– О, нямам идея как да опиша чувството. Цял ден в главата ми се върти лентата от цветове, емоции, усмихнати хора, красиво озарени лица. Усещането е толкова приятно, леко, ефирно, че всеки момент ти идва да полетиш.
– Не съм съгласна, че нямаш идея. Бях там и видях, и усетих всичко, което описваш. Към рисуването и изложбата ще те върна след малко. Нека те представим но читателите. Коя е Яна Имреорова?
– О, Яна ли? Ами Яна е на 44 лазарника, майка на двама юнака на 16 и 11 години. Също така по полов път съм баба, демек живея с дядото на две бонбончета (смеее се). У дома просто цирка не спира, само пътува. Извън къщи съм известна като Хлебяна, Мастър Квас, Хлебяна Козунакова, Хлеб дизайнер и всичко свързано с хляб. Защото това работя. Правя хляб в ресторант “Космос” последните две години. По професия съм икономист. Работих това веднага след завършването си, а от около, не знам точно, може би 7-8 години се занимавам само с правене на хляб и с това си изкарвам хляба ( смее се ).
– Ще си позволя да кажа: нерде икономист, нерде хлебар! Как и защо се случи тази трансформация?
– Ами едно време, когато аз излязох по майчинство не беше известен Инстаграм, а инфлуенсърството още не беше се пръкнало или поне на мен не ми беше познато. Тогава всички си правеха блогове. А аз гледах второ бебе и готвех докато то спи. Един ден приятелка ми показа буркана си с квас и аз реших да си направя вкъщи. Опитах и с хляб, обаче не се получи. В смисъл не ставаше за нищо. Опитах пак. И пак. И пак. Книги на българския пазар нямаше, нито видеа в Ютюб. Всичко беше проба, грешка, тухла, керемида, греда, яко строителство (смее се с глас).
Един ден попаднах на курс за хляб с квас. Записах се и реших, че ще тествам да поработя в хлебарница и ако ми хареса да обмисля евентуална смяна на професията. Не се получи. Върнах се в офиса и така на няколко пъти ми минаваше през главата да свърна от сигурната работа и да тръгна да гоня Михаля, обаче все не ми стискаше. Случи се нещо много голямо после в личен план – баща ми го диагностицираха с последна фаза рак на стомаха и това ми подейства много шоково. Рестартирах си живота и пренаредих приоритетите. Не стана лесно, нито бързо, но започнах постепенно да си позволявам да правя по-малко „защото така трябва“ и повече „защото това ми харесва“. В живота ми започнаха да настъпват промени. Вместо да се затворят врати, се отваряха нови хоризонти. Това, което не можех да си позволя в стария си живот, започна да се материализира в новия. В стария си живот не можех да си позволя да ходя пеш, защото „нямах време“ и трябваше да бързам, за да не закъснея. В новия живот слязох от волана и започнах да ходя пеша по минимум 8 км на ден до работа и обратно. Започнах да си харесвам работата, спрях да работя реално. Кеф. Всеки ден беше празник. И до днес е така.
– Разбирам те и съм впечатлена. Тежкият и труден момент с твоя татко си съумяла да го превърнеш в сила… Няма да крия, че с теб се познаваме от една готварска общност във Фейсбук – „Готвя нещо“. Имала съм удоволствието да опитам от твоя хляб. Каква е тайна съставка, защото такъв хляб не може да е само от познатите ни на всички брашно, квас/мая …?
– Хлябът е наистина вода, брашно, сол. Квасът сам по себе си е вода и брашно. Така че три са съставките. Но хлябът, както и всичко, което правим, е всъщност вид енергия. Аз правя хляб с вода, брашно и сол, ти правиш също хляб с вода, брашно и сол, той, тя и т.н. Но хлябът на всеки е различен, защото енергията, която влагаме е различна. И това се предава. Когато ти е хубаво на душата и с лекота работиш, със сърце и ръце, то се усеща и предава и носи същата благост на душата и отсреща. И в рисуването е така, вероятно и с фотографията и с всичко, което пипнем. Затова, ако усетим, че нещо ни „лекува“ докато го работим и ни носи удоволствие, в никакъв случай, ама в никакъв не бягайте от него.
– Ти, определено не бягаш от това, което те „лекува“, което ти носи наслада – хлябът. Сега рисуването, акварелът, изложбата. Как дотича до това?
– Всичко започна на шега. Миналата година през априлската ваканция изпратих децата при майка ми на село и една вечер, любимият ми съпруг излезе на поредния си мач, а аз се записах на онези вечери от типа: „рисуване и вино“. Беше много забавно. Чаках всички да започнат, за да видя какво точно се прави с тия бои от палитрата. Не бях сигурна дали трябва да се мокри четката с вода или така на сухо. Гледах като теле. По едно време вече толкова смело започнах да мажа по платното и си викам: „я, гледай ти какво синьо вино са ми сипали тия хора!“ А то, съм си измила четката със синята боя в чашата с виното. Ей, така започна моята история. После още няколко пъти ходих на акрил и една позната ме подкукороса да се запиша на масло. Записах се при Александър Сергеев, който идваше да прави мастър класове в България и толкова ми хареса, че на следващия ден отидох отново. Ходих на масло пет пъти. Толкова ходих и на акрил. И тогава видях обявлението на арт ателието, в което ходех, че предстои базисен курс по акварел. И нали съм любопитна, се записах. Взех и приятелка с мен. Курсът беше четири посещения за месец. После записахме още един месец и още един, и още един, и така Маня Китова, дамата която организира курсовете, къде на майтап, къде наистина, каза, че ще ни организира изложба в края на учебната година. И изложбата стана факт.
– Спомена акрил и масло. Защо избра акварелът?
– Установих, че от трите техники тази ми допада най-много. Вода и боя, равно на магия. Плени ме от първата четка.
– Или от първата чаша синьо вино. В тази изложба ти се представяш с две творби, а самостоятелна изложба?
– Естествено, че ще има още изложби. Аз съм родена да се излагам. (бурен смях). Всъщност вкъщи е постоянна изложба из целия апартамент. Декорът се сменя ежеседмично. Отскоро в пекарната в ресторанта също съм направила мини изложба. Мини, защото си чакам кукичките за окачване на картини, а не защото ми липсват такива. Тази изложба ми харесва най-вече заради възможността да се съберем сродни души на едно място и да обменяме всякакъв род мисли, прегръдки, усмивки, наздравици.
Не си представям типичната изложба, защото не съм типичен художник. Аз съм си Яна и съм си под някаква форма артист. Вероятно ще е някакво събитие с хляб и вино на фона на картини. Нямам идея. Наистина, но би било много хубаво да се съберем отново и да се обградим с нещо красиво и зареждащо.
– Спомена, че ресторантът , в който работиш се казва „Космос“. Изглежда си човек, който не се страхува от непознатото, непознатото в този ред на мисли Яна астронавт???
– Хахаха… Яна Космонавт. Всъщност в „Космос“ не си казваме колеги. Имаме две обръщения – приятели и космонавти. И всъщност само така изглежда – че не се страхувам. Страхувам се и още как. Отне ми доста години, за да поема сериозно по пътя на хляба. Но това не бяха напразни години. Имаше моменти, в които се чудех за какво, аджеба ми се налага да върша тази безумна и досадна работа. Години по-късно разбрах, че така е трябвало. Това бяха години на безценен опит, който използвам и днес.
– Яна, благодаря ти, че отдели време да направим това интервю. Удоволствие е да си говорим и никак не е трудно да направим това интервю безкрайно… Ще си запазя правото да направим продължение, а точката на това ще я сложа като те цитирам:
„Затова ако усетим, че нещо ни „лекува“ докато го работим и ни носи удоволствие, в никакъв случай, ама в никакъв не бягайте от него.“
