Изминалите парламентарни избори бяха важни и навременни. Дори и избирателят да реши да запази статуквото, той трябва да има думата, когато текущата власт не е сигурна в собствения си мандат. В това отношение Борисов постъпи стратегически правилно, предизвиквайки парламентарен вот след съмнителната загуба на президентството.
Сетне новият парламент е доста различен по състав. БСП консолидира левия вот и явно успя да се справи с АБВ, но категорично загуби изборите. Политическото зомби на Реформаторския блок получи заслужения си вечен покой. Бареков беше заменен от Марешки – играч, следващ традицията на политическото менте (Ганчев, Янев, Ковачки), но различен с това, че видимо не всичките му гласове са купени.
Така наречените „патриоти“ погълнаха „Атака“, отказаха се от кресливата проруска реторика и удариха на камък с антитурската истерия. Сравнително слабият резултат на тази коалиция ни дава надежда, че българският избирател не е склонен да се поддаде на безумието на фашизма.
ГЕРБ спряха всякакви съмнения, че са в процес на разпад, и се намериха в ситуация, в която ще трябва да се коалират трудно, с партньори, които за разлика от остатъчния Реформаторски блок няма да се задоволят с това премиерът да ги погали по главата.
Немалко политици в България нямат капацитета да разграничат собствените си предизборни лъжи от реалността. Това води до подценяване на българския избирател, който въпреки някои свои странни вкусове е много устойчив в отказа си да приеме екстремизъм или резки завои във външнополитически план.
БСП разчиташе на някакво електорално чудо, което фундаменталните данни просто отричат. Народът може да се оплаква от прехода, но явно не е съгласен да се откаже от „демокрацията (която) ни отне толкова много”.
Постсъветската носталгия е удобна дъвка и за политици, и за избиратели, но средният българин няма никакво желание да заколи златната геополитическа кокошка – членството в ЕС и НАТО.
Другарите от БСП и благоватият генерал Решетников не си дадоха сметка, че любовта на българина към Русия е телефонна и той няма желание да променя това. Нинова и другарите й също така пренебрегват основен демографски факт – възрастните им привърженици може да си спомнят с тъга за „необятните“ руски пазари, но държат повече на децата и внуците си, които живеят (и помагат от) в Европа.
От друга страна, същият този избирател иска да чуе някаква положителна икономическа визия, каквато БСП просто не може да предложи. Свалянето на руските санкции и построяването на АЕЦ „Белене“ звучат толкова несериозно като икономически приоритети, че отблъскват огромен брой разумни леви хора.
ГЕРБ играха дефанзивно и спечелиха, макар и с малко. Борисов, както винаги в последния момент, извади най-прозападното си лице. Лице, на което хората отдавна не вярват, освен ако другият основен избор не отрича демокрацията.
Във време, в което – реални или преувеличени – външните опасности са основна тема, корумпираното, но предсказуемо управление на ГЕРБ за много хора бе по-малко лошият избор.
Борисов също така пожъна и – макар непълен – дивидент от опитомяването на Реформаторския блок. За него би било по-добре, ако отломката около Москов и Лукарски беше минала 4-те процента, но голямата награда е, че ГЕРБ успешно успя да се брандира като „единствената дясна партия“.
Изборите произведоха обновена версия на статуквото. На Борисов ще му е по-трудно да управлява, но под булото на стабилността няма съмнение, че ще продължи играта си с целия модел кой. Игра, която ни струва милиарди годишно. Българският народ показа, че не желае безумия и предпочита познатото зло. Но под повърхността числата показват ниска избирателна активност, ниско доверие в институциите и реално желание за промяна.
Участието на поне две формации – „Нова република“ и „Да, България“ е добра новина за търсещите реформа. Нито една от двете формации обаче все още няма капацитет за голям изборен резултат. От това какви уроци ще научат от последните избори ще зависи и дали ще успеят да постигнат значително по-добри резултати в бъдеще.