Светът, останал зад желязната завеса, има обща история и еднакви “герои на прехода”. През 1989 г. Виктор Орбан е на 26 години, завършил право в Будапеща и получил стипендия от фондацията на Джордж Сорос, за да учи политическа философия в Оксфорд.
Той е едно от новите лица в политиката, представя се за отявлен антикомунист и е един от основателите на Съюза на младите демократи – Fidesz.
На 16 юни 1989 г. триста хиляди души участват в силмволичното погребение на Имре Наги, лидер на антикомунистическото въстание от 1956. Тогава пред многохилядната публика изгрява звездата на Виктор Орбан, който държи реч, в която призовава съветските войски да се оттеглят от Унгария.
“Ако не предадем идеалите на 1956 г., ще можем да изберем правителство, което да започне преговори с руснаците относно бързото изтегляне на войските им. Обещанията на комунистите няма да ни задоволят, ние трябва да доведем нещата до такава ситуация, в която управляващата партия, дори да иска, да не може да си послужи със сила спрямо нас.“
Скоро това и се случва. Руските войски са изтеглени, а външните министри на Унгария и Австрия символично премахват желязната завеса, като прерязват телените заграждания между двете държави. Унгария се отваря за света. Две години по-късно – през 1991 г., Унгария, Полша, Чехия и Словакия образуват Вишеградската четворка – съюз, с който четирите държави се борят за членство в НАТО и Европейския съюз. Съюз, с който те искат да станат част от свободния Запад. През 1999 г. те се присъединяват към военния алианс, а през 2004 стават и част от ЕС.
През цялото това време Виктор Орбан е на върха на политиката. От 1990 г. той е народен представител от Fidesz, през 1993 г. оглавява движението и сформира коалиция с другите десни демократични сили, с които през 1998 г. печели изборите и става премиер на страната (1998 – 2002 г.).
Още тогава Орбан води политиката си авторитарно, но извинението е било, че това е единственото, което унгарците са виждали като властови маниери през комунизма. Тогава Орбан не може да разгърне популизма в своите пълни размери – страната му трябва да стане член на НАТО – което се случва по време на мандата му – и се готви за прием в Европейския съюз – което става реалност по време на следващия премиер Петър Медеши от Унгарската социалистическа партия.
В този момент, когато Западът наблюдава внимателно действията на Унгария и останалите съветски сателити и държи ключа към тяхното благоденствие и сигурност, Виктор Орбан не може да си позволи да говори, че иска да изгради “нелиберална държава” или че “западните елити” контролират ЕС и му казвали какво да прави.
През 2004 г. обаче Унгария е постигнала своите цели – тя е станала член на Европейския съюз и вече нищо не може да спре тогавашния лидер на опозицията от това да радикализира реториката си. И речите на Орбан се изпълват с обвинения към света за проблемите на Унгария – световните банки, международните корпорации и Европейският съюз са първите набедени за бедите на страната. Той дори получава годишната награда за “политика от канавката” за 2007 г. от британския Economist за “циничния си популизъм и заблуждаващите авторитарни политики от социалистически стил”. Но тогава нито Economist, нито Европа подозират, че 25 години след падането на желязната завеса “авторитарните политики от социалистически стил” ще се превърнат в двигател на популизма на целия континент, а вече и на другия бряг на Атлантика и нищо заблуждаващо няма в това поведение на Орбан, а то си е чистата реалност.
Виктатора
Защо унгарците връщат Орбан на власт е въпрос с хиляди отговори. Фактите са, че през 2010 г. лявото управление на страната е затънало в корупционни скандали и вътрешни интриги, а вече се усеща и ефектът от световната финансова криза. Дали унгарците са искали да се върне националната им гордост, или пък са повярвали на популистки обещания, или пък им е писнало от левите и са решили да се върнат към дявола, който познават – навярно по-малко от трите.
Така или иначе през 2010 г. Европа получава своя първи вътрешен враг за премиер. Този път няма национална цел, която да усмирява размаха на Орбан, и той не губи никакво време. През 2011 г. провежда изборна реформа, при която прекроява избирателните региони така, че партията му да има предимство. Следват многохилядни протести в Будапеща срещу реформата. Преди 25 г. навярно Орбан би бил един от водачите им. Днес той обаче се е превърнал в символа на авторитарната власт – Виктатора, както го наричат протестиращите (през 2013 г. законът е обявен за противоконституционен от Конституционния съд на Унгария, бел. ред.)
Същата година правителството ограничава и властта на унгарската централна банка със закон, разкритикуван от ЕС и Международния валутен фонд. Тогава и кредитният рейтинг на страната е понижен до “junk”.
Орбан се възползва от ситуацията, като започва да обвинява “западните елити” в заговор срещу него. Следващата година Виктатора влиза и в няколко политически и правни спора с Европейската комисия за още няколко реформи на новата власт. Европейската комисия започва да води дела и да взима финансови мерки срещу правителството, защото Унгария иска да намали защитата на лични данни в страната, да извърши “съдебна реформа” (т.е. да проведе чистка) и да издигне свои кадри в обществените медии.
В началото на 2014 г. човекът, настоявал съветските танкове да напуснат Унгария, става вносителят на руски капитал в страната. Виктор Орбан сключва сделка за 10 милиарда евро с „Росатом“ за изграждането на атомната електроцентрала “Пакш”. След нея следват и постоянните изявления на Орбан как той бил против санкциите на ЕС срещу Русия заради анексирането на полуостров Крим. Въпреки че е против тях, той гласува всеки път те да бъдат наложени, защото решенията се взимат с единодушие.
Правителството му е обвинявано за корупция, ограничение на правата на гражданите, връзки с Русия, критикувано е от ЕС и срещу него се организират масови протести.
Оказва се обаче, че възмущението на всички е въздигнало в култ образа на Орбан – той се е превърнал в бореца срещу “западните елити”, който се ползва със старата си слава на антикомунист. Така на изборите на 6 април 2014 г. Орбан губи мнозинството си в парламента, но остава първа политическа сила.
Два месеца по-късно, на 26 юни, в румънския град Байле Тушнад той произнася и прословутата си реч за унгарското авторитарно бъдеще на “нелиберална държава”.
„Не мисля, че членството ни в ЕС ни пречи да изградим една нелиберална нова държава, основана на национални принципи.
Новата тенденция в политическата идеология са системите, които не са западни, не са либерални, не са либерални демокрации, може би дори не са демокрации, но въпреки това правят нацията успешна. Днес звездите на международните анализи са Сингапур, Китай, Индия, Турция и Русия.”
Образът на Орбан на борец срещу тоталитарния строй и съветското влияние отдавна е изчерпан. Днес на мода са борците срещу елита и Орбан използва точно този наратив, за да концентрира все повече и все повече власт в държавата си.
През 2015 г. идва и последният удар върху постигнатото от антикомунистическите движения в края на миналия век. В истерична пропаганда от задаващата се бежанска вълна Унгария, която символично прерязва телените заграждения на желязната завеса, започва да изгражда стени между нея и съседните ѝ държави. А Вишеградската четворка – веднъж съюз на държави, които се борят за европейска интеграция – се превръща в инструмент за блокиране на решенията на Европейския съюз. Така пропадат идеите за квотно разпределение на бежанците, а Орбан защитава полското правителство, което се опитва да въведе същите авторитарни реформи в страната и de facto е водено от полската версия на Виктор Орбан – Ярослав Качински.
Източен блок 2.0
Днес Орбан започва визитата си в София, където ще се срещне с българския премиер, с когото ще обсъждат бъдещето на Европейския съюз. Миграцията отново ще бъде подробно обсъждана пред медиите, защото ползва имиджа и на двамата. Но голямата тема е каква ще бъде позицията на България на предстоящата среща на европейските лидери в Братислава на 16 септември. Отдавна се говори, че Европейският съюз трябва да създаде силно интегрирано ядро от държави, които да изключат “нелибералните страни” като Унгария и Полша. Днес външният министър на Люксембург заяви, че Унгария трябва да бъде изключена от съюза.
„Онези, които подобно на Унгария, вдигат огради срещу хора, бягащи от война или погазващи свободата на медиите, или независимостта на правосъдната система, би трябвало временно – и ако се наложи за постоянно – да бъдат изключени от ЕС“, каза Жан Аселборн пред в. „Ди Велт“.
Въпросът е къде ще отиде България? При своите събратя от Източния блок, които продължават да са верни на Москва и оправдават състоянието на държавите си с националистическо и популистко празнодумие, или западните демокрации, обединени от съюзите на ценностите, към които се стремим от началото на прехода и към които все пак принадлежим.