Там, по-близо до звездите, защото си една от тях…
Има едно клише за покоряването. Дали ти покоряваш върховете, или върховете покоряват теб?
Чувствата са абсолютно взаимни. 50 на 50 е – и двете са верни. И аз ги изкачвам, покоряването е термин, който не обичам, защото да покориш природата не е нашият израз за това, което правим. Ние просто ги изкачваме, даже аз се моля по най-бързия начин да се махна от тази среда. Това е цел. Над 7000 метра планината е враждебна, гледаш да се разкараш по най-бързия начин, защото там е трудно да оцелееш физически, да съществуваш.
Това някакво пътуване към себе си ли е? Когато влезеш в тази смъртна зона, когато всяка една секунда умираш?
Вярно е, но какво установих за себе си – толкова дълго време прекарах последните години над 7000 метра, че сега, на последната експедиция на Нанга Парбат, живях 6 или 7 дни над 7000 метра, на 7400 бяха последните лагери, някак си не ми направи впечатление – спах си все едно съм в базов лагер, т.е. височината е космическа, но като я свикнеш, и си я живееш. Това е чиста физиология. Моят организъм по някакъв начин понася тези височини. Има хора, които на Черни връх имат нужда от кислород, дежурните на „Алеко“ ми казаха, че поне веднъж годишно им се случва, защото някой от туристите е заплашен от белодробен оток. Живеят някакви чужденци в равното, идват тук и изведнъж се оказва, че не могат да понесат тази височина.
Из интервюто на Георги Пламенов с Боян Петров за „Личности“ на „Терминал 3“.