SHARE

Тони Николов е журналист и философ. Главен редактор на портал “Култура”. Франкофон. Безспорно e един от хората с най-красив изказ в България. А думите са важни, защото Петър Увалиев е казал, че “всичко, което може да се изрече, може и да се направи”. Тони Николов знае истинската стойност на думите. Няма и как да бъде другояче, защото е възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култура. “Класическото образование е най-романтичната страница от българското образование, защото да знаеш латински, гръцки и старобългарски в един свят, в който е необходимо доста компютър и не малко английски, изглежда лукс.” – казва той днес и допълва, че благодарение на традицията, която това училище създава и отстоява през всичките години на съществуването си нещата изглеждат малко по-споени с паметта на културата фундаментално. Не е случайно, че избрахме имено него за този откровен, красив и болезнен разговор за Вярата, Господ, Светлината и душите, за Българския Великден между Страданието, Разпятието и Възкресението на Великден, който тази година е и 1-ви май. Иронията на съвпадението също се промъква и тихо се намества абсолютно непреднамерено.

Днес е Великден. Нормално е да говорим за вярата и колкото и да е клиширано, все по-често днес казваме, че имаме нужда от връщане на вярата. В какъв смисъл имаме нужда от връщане вярата?

Смисълът на празника като Великден, т.е. на християнската Пасха и Страданията Христови за мен е в това, че те по особен начин обединяват всички. Доста често не си даваме сметка за това. Като казвам “обединяват”, има едно прекрасно есе на Георги Марков, което не е публикувано и което пускаме сега на Великден и което се казва “Великденските камбани на Александър Невски” и той разсъждава над това как “мало и голямо”, “вярващи, полувярващи и невярващи” – тя е много хубава формулировката точно: “вярващи, полувярващи и невярващи” се събират на този ден. Защото усещат, че има нещо, което трябва да ги обедини, макар че всички го усещат по различен начин – тези, които са невярващи спазват традицията и ритуала, полувярващите се приобщават. Малко са като че ли хората, които усещат тази светлина, която трябва да е в сърцата на хората, а нея я има. Ние я носим в нас. И смисъла на празника е всъщност тази светлина да огрее света. Да го видим по нов начин. Това рядко се случва. Иначе не се случва в забързаното ни ежедневие. Замисляйки се виждаме, че “светът е подло забързан”, казва един голям френски писател Жулиен Грим. И в тази особена подла забързаност ние наистина се отдаваме на всякакви спазми и конвулсии на времето, а не разбираме, че има нещо, което побира цялото време в себе си. И идеята на Великден, всъщност на Страстите Христови е, като че ли да спре за малко времето. И спирането на това време оставя, така да се каже, душите ни в разговор с вечността, в диалог с вечността, което иначе по друг начин няма как да се случи. Ние за всичко имаме време. Като че ли нямаме единствено време за самите себе си.

Трябва ли да има Разпятие, за да има Възкресение?

Трябва, уви. И жертвата на Христос го показва. Все пак идеята за разпятието предполага идея за изкупление. И за грехопадналостта на този свят. И за съжаление се минава през страданието, и през жертвата. Колкото по-често мислим за това и сме центрирани върху спомена за болката и страданието, толкова повече самите ние се променяме. Разбира се, нито един един човек не обича страданието. Понякога то ни спохожда много неочаквано, съвсем ненадейно и безсмислено. И винаги се питаме: “Защо, Господи? Защо?”. А в християнската традиция страданието има смисъл на въпрос, отправен към самите нас, който идва да ни покаже нещо много важно. Най-важното, което то ни показва е колко всъщност крехко и преходно е нашето съществуване. Нещо, което ние забравяме. Основната идея на всеки човек, казвам го абсолютно убедено и от първо лице е, че ние живеем и като че ли следващият ден логично следва и ще се случва, и така ще продължи безкрайно дълго. Много дълго, не безкрайно, но много дълго и ние знаем, че ще бъде така и сме с тази убеденост, а то всъщност историческият ни опит показва, доколкото го имаме, че просто не е така. И като се замислим колко малък е този наш чисто времеви отрязък в тази идея за вечността и случването с приближаването до тази нулева точка на историята – на Страданието, на Разпятието и началото на нещо ново, тя идва да ни покаже точно това – неща, които иначе по друго време и на друго място ние някак не бихме разбрали въобще. Казвам, ако се задълбочим наистина – метафизически осмислим това събитие. Иначе, празникът е време за общение със себеподобните – месене на козунаци, боядисване на яйца, събиране с близките.. Неща, които са хубави сами по себе си. Притесняващо за мен винаги е била етимологията на празника, защото сега е “празно време”, нали – едни празни дни, в които ние не знаем какво да правим. Като че ли ние знаем единствено, че трябва в труд и мъки, в тегоби и трудово да отмерваме дните си. А останалото уникално друго време е “празно”. То не е празно. Как е празно? Празно от какво? От съществуването ни ли е празно? Не се ли изпълва със смисъл точно тогава? И със светлина ми се струва, че се изпълва. Защото не е въпросът само да носим свещта в ръка и пламъчето да ни сгрява. Човек разбира, че душата му е пламък, което всъщност сгрява дните му.

В тази връзка не е ли най-големия ни грях всъщност точно липсата на осъзнаване, че днешния ден е всичко, което можеш да дадеш и трябва да изпълниш и това чувство за безвремие?

Чувството за безвремие за мен е наистина сериозен грях. Защото ние не осъзнаваме дара на времето. Аз винаги съм си мислел, ето сега и като навърших 50, поглеждам назад и си мисля: “Боже, колко време ми е било дадено”. Наистина колко много неща всеки от нас е могъл да свърши и как с лекота ние го пилеем. Ние пилеем най-скъпото нещо, което имаме. В мига, в който този дар бъде накърнен или застрашен по някакъв начин, едва тогава ние го осъзнаваме. Такива сме. Ние сме ретроспективно умни. Със задна дата задължително поумняваме. Но никога не го ценим. Не ценим точно мига. Не ценим мига на общението с другите. Не ценим мига на приобщеността ни “на този разговор на душата със самата нея”, както е казал Августин Блажени, което всъщност е нашия вътрешен монолог. Онова, което сме. Което има във всеки от нас. Затова тази идея да се поспреш за малко, да се вглъбиш в себе си, да помислиш, да се помолиш, да претеглиш онова, което си извършил – празникът предполага освен това Разкаяние. Предполага една Изповед. Предполага да помислиш какво си сторил. Това са много важни добродетели, които някакси ги няма в съвремеността. Хората казват “ама то е някаква чиста ритуалност”. Или мислят, че просто ей така отиваш, провираш се под една маса за здраве или чукаш на главата си, защото е дървена. А всъщност точно равносметката на всеки за времето, което ти е дадено, това някакси изчезва.

Ето сега и аз ще се поддам на греха и на изкушението да направя аналогия с политическото ни ежедневие, фокусирайки се точно върху това – грехът от усещането за безвремие, което абсолютно изпразва от съдържание действията в днешния ден и отговорността, която носиш, извършвайки този грях.

Да, така е ако се вгледаме в най-новата ни политическа история от последните няколко десетилетия..

И няма никакво разкаяние съответно…

Да, да, да. Аз също си мисля, че има едни периоди на празни времена. Те са много особени. Те, разбира се, се напълват с периоди на ръмжене, на тракане и скърцане със зъби, което също го има. Или на протестно време, което блика в един миг, когато тази чаша се препълни. Празнотата се препълва много лесно и го имахме това през 2013-та. Сега сме в една особена изпразненост на политическата черупка. Усещането за някаква… хайде, да не е за безизходица, но за задънен изход съществува в момента. Виждаме, че сме в ситуация на крайно политическо запушване, когато отделните играчи не са автентични. Намалява автентичното им представителство и ние отчаяно търсим някакъв нов изход, който, уви много трудно се очертава на хоризонта. Никой с ръка на сърцето не може да каже, че вижда какво би могло да се случи след президентските избори. Това е единствения възможен хоризонт, който ние имаме.

То според мен не е ясно и какво ще се случи и на самите президентски избори…

Разбира се! Пък зад тях вече абсолютно няма никакъв размисъл. Е, за президентските избори, в крайна сметка, ще се намерят някакви кандидатури. Това е единственото, което всички казват, ама като му дойде времето, нали. Но все пак, в определени периоди от българската история в последния четвърт век, ние имахме много по-ясни цели. И това е проблемното. Когато целта на историята изчезва. Дори на политическата история имам предвид. Един съвременен френски философ Еманюел Левинас казваше дори “Помнете, когато залезе комунизмът като заплаха. Ние (Западният свят) имаме невероятен проблем. Изчезна нашия опонент. Изчезна другото, което ни даваше възможност да се движим и да знаем кои сме ние.” И в последните години имаме точно това – дори отслабването на БСП, разпада на ДПС, разрояването на десницата в неяснотата какво е това Реформаторски блок, самият ГЕРБ като проект – всички тези неясноти тегнат над нас в момента.

Какъв е Българският Великден?

Ох, какъв ли е Българският Великден? Има различни, като че ли, политически Великдени. В историята ние имаме представата за един голям Български Великден, който наистина е националното пробуждане, но пък той е много проблемен от гледна точка на църковната ни история, защото това е времето на голямата ни схизма. Ако това е Българският Великден, той е такъв. Той е винаги мъчително раздвоен.

Обреченост?

Не би ми се искало да е така, но се случва. Едното се заплаща с другото. За съжаление създаването на съвременната политическа България минава през първото ни отпадане, разобщаване с Вселенската църква. Болезнено време е това, времето на българското Възраждане, а ние често еуфорично го четем в книгата на Точно Жечев. Възрожденците са големи фигури, но всички те съзнават, че те жертват едно заради друго нещо. Т.е. тези болезнени травми за православната църква, за които ние много дълго размишляваме започват именно тогава с тази дата във втората половина на 19-ти век. И тя много трудно се съвзема и до ден днешен, както виждаме, защото политическото влиза там, където не трябва да влиза – в Храма. Между другото ние сме едни от първите, които го правим. Та какъв е Българският Великден? Имало е всякакви Български Великдени след този. Имало е еуфорични. Имало е много скръбни си мисля и се сещам се за Великден 1944-та година и бомбардировките. Имало е много тъжни Великдени след това, които аз си спомням като дете, когато дори камбаните не биеха винаги. Защото имаше и такъв миг. Има един опит дори да накарат Патриарх Максим да не бият камбаните на “Св. Седмочисленици” и на “Св. Александър Невски” да бие само една – да се намали камбанения звън.. Спомням си едни други Великдени със свещи, когато много хора бяха на улиците в 90-те – тези моления. Голямото разочарование. В Българския Великден, като че ли, еуфориите и разочарованията следват едни след други.

 

На седемте тлъсти и на седемте постни години.. Ами нашите са доста по-различни като че ли.. (смее се)

И доста повече…

И доста по-окрупнени – да кажем двайсет такива и не двайсет други. Все пак, човек какъв Великден може да поиска? Да бъде един молитвен, съкровен Великден. Светъл Великден. Наистина да бъде един светъл Великден. Със светлина в душите. По-успокоен от страстите. Политиката носи, уви, много страсти. Няма как да не е така. Тя разделя. А Великден трябва все пак да помирява по някакъв начин. Защото един от въпросите, който ти се задава преди да минеш през Изповедта на Разкаянието, се пита: “Имаш ли вражда с някого?”. И трябва да кажеш има ли. И когато кажеш: “Имам”, трябва да попиташ: “А може ли все пак, когато го срещна на улицата да му подам ръка?”. А тези неща се забравят. В България “рицарската традиция” е да не си подаваме ръце, да си крещим на улицата като се срещнем, да искаш да убиеш опонента си. А какво помага това? Какво ни е дало това досега? Разбира се, че хората са едни – просто мислят по различен начин. В крайна сметка то това е красивото на разномислието на това човешко племе. Все пак сме живели в един свят, който искаше да унифицира хората. Да ги произведе по някакъв нов начин. Всички да мислят по един начин. Все още не мога да обясня на млади хора и на студенти, когато ме питат какво значи идеологията, която трябва да сложи една червена линия и никой да не може да надскача над нея. Нали това време трябва да е минало вече? Аз виждам и сега различни проекти, както беше “Манифеста на Републиката” там имаше едно изречение, което разбуди много политически страсти: “Няма дясно, няма ляво, ако има морал и почтеност”. Добре, “има ляво, има дясно” казаха всички след това и естествено, че е така. То ги има, разбира се, че ги има и като ориентир, и в политиката, но все пак има и базови ситуации на абсолютно безчестие и непочтеност, липса на справедливост, отказ от правосъдие – неща, по които би трябвало всички да са съгласни. Странното е, че ние не сме съгласни и по тези неща. Аз дори се питам има ли нещо, по което всички да сме съгласни. Може би трябва да направим един тест – да отидем в разгара на политическите страсти, да покажем някакъв цвят, да питаме хората (стига да не са всички далтонисти) можем ли да различим синьо от червено, примерно. Или черно от бяло. Би трябвало да има нещо, по което да постигаме съгласие.

Това е много интересен въпрос. Всъщност се оказва, че ни липсват устои. Може би, това е причината, поради която се лашкаме по този начин вечно. Като че ли сме върху кула от пясък…

Да, и се мъчим някакви стъпки да правим, а всъщност вървим по заличаващи се в пясъка следи. Има го това нещо и в крехките опити за консенсус през последните 25 години. Защото преди това живяхме в насилствено съгласие и никой не смееше да изкаже несъгласие и сега ние смятаме, че ако си несъгласен..

си борец за свобода и демокрация…

И си себе си, защото си несъгласен с всички. И аз виждам такива хора, които са несъгласни и със самите себе си. Един ден говорят едно, друг ден говорят друго и така им е добре. Между другото и премиерът Борисов дава пример за това, защото един ден е едно и тази седмица имахме точно такъв пример, а на другия ден е друго… И така всички са съгласни, може би, защото той в един момент изразява гледната точка на всички (смее се). Но все пак има някакви базови неща, по които не можем да не сме съгласни. Ето, например, за Фонда за лечение на деца. Искаме ли да има работещ Фонд за децата и не можем да приемем така изведнъж да се блокира дейността му. Все пак това е лечението на децата. Би трябвало по такива неща да има съгласие. Но няма. Нито по проблемите на образованието виждаме да има съгласие. Виждаме, че има проблем за едно-две произведения от учебниците по история и какъв шум се вдига. А какво да говорим за чувството за справедливост? Идеята за правосъдие. Аз например, винаги съм се чудил защо широки групи хора не излизат в отказа. Защото всички виждат. От липсата на правосъдие никой не може да ме убеди, че не страдат червени, сини, зелени..

Междудругото социологическите проучвания са категорични, че това е тема, която е разпозната като проблем от мнозинството от активните граждани.

Точно така е. Но дори и от тези активни граждани никога не сме виждали представителство от повече от 10%, които да застанат и да изискат това нещо да се случи. Или да подкрепят тези магистрати, които все пак се опитват нещо да променят в тази система. Т.е. ние заживяваме в корупция на всякакви равнища, което предполага корумпирането, самата латинска етимология на думата означава „разяждане“, „развала“ на обществото. Ние сме един разяден обществен организъм, чието състояние се влошава и той вече е в някакъв стадий и ние започваме да се питаме дали не върви към някаква терминалност? Към самият край дали не е устремен? И това не може да продължава така. И това е ясно на всички хора, защото те виждат, че проблемите не се решават на всички нива – от най-дребните битови проблеми, а пък големите дела да не говорим. Те никога не могат да бъдат разрешени и не всеки може да сключи споразумение с правосъдието, както сключи Волен Сидеров, например, за когото това е възможно. Даже се оказа, че можеш да сключиш 5 споразумения, от които нищо не произтича, освен че ще чистиш 100 часа паметници със своите привърженици и ще ти удържат някакъв процент от заплатата. Това не е справедливост. Това не е справедливост! Не че споразумението е незаконно, но то е неморално, защото дава много лош сигнал към обществото. Ако на един лидер на определена екстремистка политическа сила всичко му се прощава, то това означава, че едни хора са безнаказани в някакъв смисъл или са слабо наказани, а други са абсолютно подвластни. Защото други хора за една кокошка наистина биват арестувани. И следователно правосъдието не е еднакво за всички. И това променя нагласите на хората. Те стават още по-скръбни, още по-тъжни пред най-светлия празник и в душите им наистина вместо светлина се утаява някакъв мрак. И то това е очевидно. Това глухо ръмжене нима някой не го е усетил и не го вижда в хората по улицата и в отчаяните и обезверените им лица?! Защото всеки има някакъв проблем, който не може да бъде разрешен. А то всичко е част от някакъв глобален проблем, който всички ние имаме.

А можем ли да говорим за групи от хора, които целенасочено работят за това и имат интерес от това този организъм да не се излекува?

Със сигурност има такива групи от хора, които имат интерес от статуквото. Една част от магистратите отвътре имат интерес от статуквото. Разбира се, че едни големи политико-икономически играчи имат интерес, защото в противен случай ние виждаме, че законът по различен начин се прилага – барети влизат за какво ли не в някакви малки магазинчета едва ли не, а големите фирми и големите корпорации не биват засегнати. Това е така. Но все пак, как обществото в своето мнозинство има търпимост за всичко това? Виждаме отделни случаи, в които тази нетърпимост се вижда, но това някакси не успява да се организира. Значи организирането на обществото може да създаде такава среда на нетърпимост, не то да правораздава, но може да създаде такава среда на нетърпимост и наистина на блокиране във физическия смисъл на думата дори, видяхме го през 2013-та, че някакви процеси ще настъпят и ще се ускорят максимално.

Къде се учим да мразим и да обичаме? Вкъщи, в училище, в обществената и социалната среда?

Човек е вероятно изтъкан от любов и омраза. Човек е страстно същество. В Страстната седмица трябва да го призная. Ние сме своите страсти и по-точно ние сме страстите на душата си. А къде се научаваме? Ние по-скоро развиваме част тези способности – едните или другите. Аз мисля, че ние няма как да не обичаме и по някакъв начин да се оттласкваме да не мразим. Ако се учим, обаче, това, което и училището, и дома трябва да ни показва и учи защо все пак трябва малко повече да обичаме и малко по-малко да мразим. Сега се замислих дали днес няма да се окаже, че в обществото ни повече се мрази и по-малко се обича. Не знам.. Виждам и едното и другото. И все пак има някакво наместване в българското общество. Бавно е. Вижда се. Аз съм обнадежден.

И накрая, нашия задължителен въпрос: какво е да си патриот днес?

Боя се, че да си патриот днес означава повече да мразиш другите, отколкото да обичаш себеподобните си.

Това е псевдопатриотизма.

Боя се, че да. Но това е, което е се случва. Както и да го гледаме това е, с което се свързва думата “патриотизъм” – думкане по гърдите, патриотарски клишета, пеене високо на възрожденски песни, скърцане със зъби по кръчмите, преследване на беззащитните по граиците. Това се случва.

Ние искаме да направим разликата и да отличим истинския патриотизъм. Какво е да си истински патриот?

Истинският патриотизъм е да обичаш. Да се върнем към етимологията на думата. Защото ти би трябвало да обичаш Отечеството си. Влюбения в Отечеството си човек, влюбеният в близките си, в общността си човек би трябвало да е в състояние да обича и другите.

Патриотизмът е любов?

Да, задължително. Първо е любов по принцип, а после и любов към нещо конкретно.

 

* Снимка: Вихрен Георгиев за Терминал 3

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.