Прапраправнучката на руския поет Александър Пушкин Марта Филипс се впуска в търсенето на истинския поет – далеч от митовете и легендите, далеч от великата литература. Кой е човекът, който стои зад легендата, разказва британският Times of London.
Често съм питана, но само от руснаци, какво е чувството да бъдеш наследник на Александър Сергеевич Пушкин, все едно че по някакъв начин това ме прави специална. Или ме предизвикват как като чужденец се осмелявам да пиша за някого, когото не бих могла да разбера, камо ли да имам мнение за него.
Подобни въпроси разкриват дълбочината на чувството, което руснаците хранят към любимия си поет Пушкин. То е изключително различно от нашата връзка с Шекспир. За британците изкуството е лукс. За руснаците е нужда. Русия е страна на икони: те превръщат царете си в светци и президентите си в царе, те почитат творците си, писателите си и музикантите си. Не много неща са святи за британците.
Пушкин – поет, драматург, романист, основоположник на модерната руска литература, наследник на един от известните африкански генерали на Петър Велики, е роден през 1799 и убит по време на дуел на 37-годишна възраст.
Този месец е премиерата на новата опера на Константин Боярски „Пушкин“ в операта Grange Park в Уест Хорсли, Съри. Моето либрето разказва историята на двама властни мъже – Пушкин и Николай I, поетът и царят на нацията, чиято връзка започва с взаимно възхищение и нужда и завършва със смъртта на Пушкин. Това е историята на креативен гений, който не успява да бъде пречупен от волята на държавата, чиято завистлива природа и себеунищожителност го вкарват в бели, които други може би биха могли да избегнат.
За мен смъртта на Пушкин не е инцидент. Част от историята на Пушкин е художествена, но основният ѝ герой, основните събития и основните връзки идват направо от истинския му живот.
Онова, което нито един от тях не би могъл да предвиди, е, че близо 60 години след смъртта на Пушкин техните внуци, великият херцог Михаил Михаилович и Софи фон Меренберг ще избягат и ще се омъжат в Сан Ремо. Те са родители на моята баба. Прогонени от Русия и оцелели, когато братята на великия херцог Михаил и по-голямата част от семейство Романови са убити през юли 1918, почти точно 100 години преди премиерата на тази опера.
Те живеят в Англия от 1900 г. (включително седем години в имението Кенууд Хаус в Хампстед) и семейството ми живее там оттогава насам. Баба ми говореше руски, но това отмина с времето – научих езика, но никога не се усъвършенствах. Така че съм наследник на Николай I, Пушкин и съпругата му, Наталия – трите главни герои в операта. Пораснах с беглата представа, че да си наследник на този отдавна умрял чуждестранен поет е нещо, с което трябвада се гордееш, въпреки че с детската си липса на контекст нямах никаква представа защо. Имам превод на „Приказка за рибаря и златната рибка“ от баба ми. Под думите А.Пушкин тя е написала: „твоят прапрапрадядо“.
На 17-годишна възраст си купих билети за една много Съветска Русия и съм се завръщала много пъти, често поканена от семейството за годишнини на Пушкин. Стояла съм на бюрото му в лицея до Екатерининския дворец, на юг от Санкт Петербург, и съм била в къщата на естонската граница, където бавачката му му разказва приказки, след като е прогонен за написването на своята „Волность: Ода“. Държала съм пръстените му и съм виждала часовника, замръзнал в 14:45 ч. – в минутата на смъртта му.
Руското обожание към Пушкин е страстна и дълбоко лична любов не само към думите на поета, но и към мъжа; едното не може да бъде разделено от другото. В тази огромна страна, където „малкият човек“ винаги е бил на милостта на управляващите го, те приемат Пушкин за един от своите; той ги разбира, той говори за тях. Исках да разбера какъв е човекът отвъд легендата.
Но принизяването на Пушкин до смъртен може да се сравнява с богохулство. Преди години срещнах възрастния директор на театър „Михайловски“ в Санкт Петербург. Той обяви, че е невъзможно Пушкин да се появи лично на сцената. Когато съпругът ми учтиво спомена, че „Исус Христос Супервзеда“ и „Годспел“ са били играни на сцена в Британия, той отвърна: „Това е Исус Христос. Тук говорим за Пушкин!“.
През годините говорих с професори, писатели, уредници и обикновени руснаци и научих много, но и забелязах липсата на любопитство относно това какъв всъщност е бил Пушкин. Двеста години от любов към мъжа може би са затъмнили психологията, която го е направила велик, но и която го погубва толкова млад. Децата знаят кой е Пушкин почти преди да могат да говорят и рецитират поемите му наизуст и знаят всяка история от добре документирания му живот.
Вероятно именно подобна прекалена фамилиарност в комбинация с благоговение обяснява безусловното им съгласие. Или просто думите му са достатъчни. Друго последствие на мястото на Пушкин на пиедестала е, че героите, с които съжителства, се превръщат в двуизмерни. Цар Николай I има своите недостатъци, но той не е просто зъл диктатор. Съпругата на Пушкин Наталия, макар и много млада, не е просто празноглава красавица. Личните слабости и недостатъци на Пушкин стоят в рязък контраст с разбирането в дълбочина и състраданието към човешката природа и човешкото състояние, което писането му изразява.
Ключът към драматизирането на бурния му живот идва от вярата, че фаталният дуел на Пушкин със съпруга на сестра му е желание за смърт. Неговата личност заедно с поредица от събития, избори, храктери и обстоятелства го води до положение, в което той не може да пише. Тази депресия или може би нервен срив вероятно са преминали, но без канал за себеизразяване животът му става непоносим.
Пушкин е въплъщение на креативността: често против властта, самоунищожителен, меланхоличен и въпреки това притежаващ подсъзнание, което – независимо от живота на повърхността, е сито, през което опитът минава и се превръща в бижута от бляскав хумор, чистота и истина. Пушкин никога не успява да се справи с боговете и демоните си. В крайна сметка те трябва да изразят своята собствена истина – чрез него. Именно тази честност в комбинация с невероятната му дарба резонира и днес и прави историите му вечни.
По стечение на обстоятелствата завършеното ми либрето, което нямаше къде да отиде, от лист хартия стигна до представление в „Новая опера“ в Grange Park Opera. Цялото приключение се превърна в руско-британска екзотика. Руснаци ме представиха на Ян Латам-Кьониг. Британец по рождение, той е главен диригент и артистичен директор на Novaya Opera Company в Москва.
Латам-Кьониг на свой ред ме представи на Боярски. Руснак, който е напуснал страната като дете, Боярски е главен цигулар в Royal Opera House в Лондон. Вдъхновен от Пушкин, той е живял извън Русия достатъчно време, за да не се чувства потиснат. Неговата музика е изключително руска, пълна със страст, безсрамно емоционална и често много красива. Пушкин ще бъде свирен от блитанец, Питър Оти, току-що изпълнил Ленски в „Евгений Онегин“ – шедьовърът на Пушкин, адаптиран от Чайковски – в Шотландската опера.
През февруари 2017 Латам-Кьониг убеждава „Новая“ да му позволи да постави концерт на Пушкин в Москва. Те искат да го пее на руски, но композиторът и аз настояваме да остане на езика, на който е написан. Исках да покажа, че това е перспективата на някой отвън. Бях питана от журналисти и други с искрена почуда защо съм писала за Пушкин. От друга страна, те изглежда мислеха, че защото нося гените на Пушкин, вероятно имам специални прозрения и знание.
Сигурна съм, че имаше хора на московския концерт, които вследствие на защитническо чувство за собственост бяха враждебни към либретист чужденец, но те очевидно се влюбиха в музиката. Имам чувството, че аплодисментите траяха с години. След това отидохме да празнуваме в „Кафе Пушкин“ на бул. „Тверски“, където водещият интелектуалец тихичко ми каза: „Дойдох с отворен ум тази вечер, но това, което не очаквах, бе да науча нещо“.