Волфганг Шойбле е, меко казано, противоречива, но безспорно една от най-значимите личности за последното десетилетие на Европа.
Демонизиран от едни и възхваляван други, уважаван и страхопочитан от всички. Днес Волфганг Шойбле, най-старият член на Бундестага в Германия, навършва 45 години в политиката – от депутат на ХДС, когато влиза за първи път в парламента на ФРГ през 1972 г., през дясна ръка на Хелмут Кол, председател на партията, финансов министър на Меркел до днес, когато заема новата си позиция на председател на Бундестага на Обединена Германия.
Още по времето на Студената война през 1984 г. Хелмут Кол назначава Шойбле за глава на канцлерството (началник-кабинет). По това време Кол решава да даде интервю, в което сравнява пропагандните умения на съветския лидер Михаил Горбачов с тези на Гьобелс – съветската преса изригва във възмущение и Кол обмисля да напише на Горбачов извинение.
Шойбле се противопоставя, тъй като смята, че това ще се приеме за знак на слабост.
Кол започва да отглежда Шойбле за свой наследник, в началото на 90-те започват спекулациите, че дори Шойбле ще замени обединителя на Германия Хелмут Кол. През 1997 г. Кол публично обявява, че иска Шойбле да стане негов наследник, но той ще се оттегли през 2002 г., когато завърши въвеждането на еврото в страната.
Съдбата обаче определя друг път и на канцлера и на неговата дясна ръка. През 1998 г. християндемократите, водени от Кол, губят изборите, Шойбле става председател на партията за кратко в опит двамата да запазят ръководните си позиции и да се опитат да се върнат на власт след 4 години.
Партията обаче е погълната от финансов скандал, който провокира тогава младата, изгряваща звезда на партията Ангела Меркел първа да каже, че е време Кол и хората му да направят място за новото поколение.
За Хелмут Кол това е краят на кариерата му, но Волфганг Шойбле, веднъж смятан за следващия лидер на Германия, сега трябва отново да се задоволи с това да е нечия дясна ръка – този път на Ангела Меркел. През 2005 г. Меркел връща християндемократите във власта, а Шойбле става вътрешен министър.
Но скоро идва световната финансова криза, която разкрива и някои от най-сериозните проблеми на еврото. Макар Европа да има единна монетарна политика – еврото, то Старият континент няма единна фискална политика и всяка страна може да тегли сериозни държавни заеми, а банките са уверени, че това се случва под шапката на една от най-силните валути.
И най-силно от кризата е ударено Средиземноморието, а сред тях в най-голяма опасност се оказва Гърция.
Идват много идеи как Европа да се справи с кризата. От разпадане на еврото, през това Гърция да напусне еврозоната до гарантиране на държавния заем на Атина (и Мадрид и Рим) чрез еврооблигации.
На Меркел й е нужен силен финансов министър, който да преведе страната и Европа през трудностите. И през 2009 г. тя предлага позицията на Волфганг Шойбле, който задава курса за Стария континент – реформиране на еврозоната, създаване на банков съюз и налагане на реформи на средиземноморските страни.
Но политиката, с която той ще бъде запомнен и заради която ще бъде демонизиран от своите врагове, е остеритетът (политиката на икономии) – да живееш според възможностите си. Намаляне на дефицита, съкращаване на администрацията, намаляване на заемите – идеи, които той налага в Германия и иска останалите страни от ЕС да приложат.
За някои това идва в повече. Въпреки че Испания и Италия успяха да направят сериозен възход от икономическия си срив преди 10 години, то и при тях политиката на икономии доведе до надигане на популистки движения, обещаващи магически решения за справяне с всички проблеми.
Но най-силен бе трусът в Гърция и там традиционните партии бяха заменени в управлението от нова сила – „Сириза“, обещаваща утопия на страна, затънала в дългове.
Лидерът на „Сириза“ Алексис Цирпас и неговият финансов министър Янис Варуфакис бързо осъзнаха, че няма как да изпълнят своите обещания и решиха да намерят виновник за това – Германия. И по-специално нейния министър кръвопиец Волфганг Шойбле, чиито плакати бяха разлепени из цялата страна през 2015 г., представящи го като вампир, който иска да изпие и малкото останал живот на гърците.
И тази кампания по демонизирането му се разпростря и отвъд Гърция.
На края на своята кариера един от най-опитните политици на Германия, поел една от най-неблагодарните длъжности с изключително висока отговорност, се оказа в епицентъра на пропагандата и омразата.
Има много различни гледни точки за това дали подходът на Шойбле е бил правилният. Фактите обаче, две години след края на гръцката драма около Ципрас и Варуфакис и почти десет години след световната финансова криза, са, че еврото е не просто спасено, но и по-силно от всякога. Варуфакис е в политическото небитие, а Ципрас намали значително реториката и бомбастичните действия, за да остане на премиерския пост.
Шойбле мисли за себе си като един от най-отдадените на европейската идея в Берлин. Той и вижда бъдещето на Европа в сътрудничеството на Париж и Берлин, както и приемането на все повече страни в еврозоната, когато те са готови за това. По-рано тази година, когато премиерът Борисов заяви амбициите си за приемане на България в еврозоната, той говори именно с немския финансов министър за тези перспективи – не за друго, а защото мнението на Шойбле може да повлияе на всеки един дебат в тази насока.
Днес, след като свърши финансовата криза, Меркел е в трудни коалиционни прегови с либералите и зелените, а Шойбле е на 75 г. Той продължава в нова роля – на председател на Бундестага, където ще трябва да се справи и с влязлата там за първи път от падането на Адолф Хитлер от власт, крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“. Според Шойбле избирателите на „Алтернатива за Германия“ са недоволни, чувстват се изключени и ядосани и вярват че са жертва на несправедливост, притеснени от променящия се свят.
„Няма причина да смятаме, че демокрацията и върховенството на правото са застрашени“, споделя той пред Financial Times.
Някога Волфганг Шойбле си е мислел, че ще остане в историята като германски лидер, оказа се, че съдбата не му е отредила това. Наместо това днес той остава като спасителя на Европа и един от най-влиятелните и страхопочитани финансови министри в света.