SHARE

Този тип политици ни е до болка познат – получаваш оръжия като подарък от Владимир Путин и същевременно обещаваш път към Европейския съюз. Такъв е Александър Вучич, сръбският министър-председател, който вчера беше избран с 57% от вота за президент на страната.

Вучич или е подкрепян безусловно от тези, които стоят зад гърба му, или всява страх у критиците си с двойствената си политика, дремещите авторитарни наклонности и студената си, премерена пропаганда. Неговата история е като тази на страната му – преминаваща от радикализъм към демокрация и днес накланяща се към все по-авторитарно управление.

От радикализъм към демокрация
През 1995 г. в местността Сребреница, близо до границата с тогавашната Босна и Херцеговина, сръбската армия извършва геноцид, убивайки около 8000 босненски мюсюлмани. В добавка между 25 и 30 хил. жени, деца и възрастни хора са насилвани и измъчвани. “За всеки сърбин ще убиваме по 100 мюсюлмани”, казва тогава Вучич пред Народното събрание.

Едва три години по-късно Вучич ще нарече събитията в Босна просто “ужасни случки”. А за думите си ще твърди, че са извън контекст. По това време (1998-2000 г.) Вучич навлиза в политиката като министър на комуникациите в режима на Слободан Милошевич.

Диктатурата на Милошевич ескалира във военни конфликти и престъпления, а работата на Вучич по това време е да заглуши медиите в техния отпор. В резултат част от сръбската преса се превръща в пропагандна машина, която поляризира обществото, а останалите в опозиция са заплашвани, репресирани и оставяни без работа.

Последната явна крайнодясна проява на Вучич е от 2007 г., когато повежда протест срещу залавянето на обвинения във военни престъпления, геноцид и терор Ратко Младич.

Вучич повежда сърбите по улиците, пишейки върху табелите и преименувайки улиците и булевардите на “Радко Младич”. Тази традиция е запазена и до днес, когато веднъж годишно крайни националисти почитат генерала на югославската народна армия. Арестът на Младич става едно от условията за присъединяване на страната в ЕС. При това положение той бързо е предаден на властите през 2011 г.

Вучич влиза в партията на прогресивните година след протеста. Той поема по прозападен път, заканвайки се да вкара Сърбия в ЕС и да стабилизира икономиката.

Въпреки тъмното му минало западните лидери го подкрепят, когато става премиер през 2014 г. Причината е проста – Вучич държи под контрол ситуацията между Сърбия и обявилото независимост Косово, а за Европа това е най-важно – да има мир в размирните Балкани.

Ако се погледнат данъчните декларации, Вучич е най-скромният политик в историята на Сърбия – с регистриран един-единствен имот и заплата от около 1000 евро.

Наскоро бе публикувано разследване от независима медия, което отчете, че близки на премиера притежават имоти на стойност над един милион евро. И изведнъж заваляха неподплатени нападки от медиите към журналиста Стеван Досчинович, разкрил аферата – соросоид, френски агент, западен шпионин и т.н.

Между Кремъл и Брюксел 

Трансформацията от радикал в демократ е знакова за начина, по който води външна политика: според същия принцип той прескача между Кремъл и Брюксел.

Само преди седмица Вучич получи като предизборен подарък шест бойни самолета Миг-29 от Русия.

През декември Сърбия подписа договор с Кремъл за доставка на още оръжия, сред които хеликоптери, танкове и ракети въздух-земя. За коментарите на ЕС относно флирта с Путин Вучич отговаря, че “ще се среща с когото си иска, без да иска разрешение предварително”.

Премиерът се радва на подкрепата на лидери от ранга на германския канцлер Ангела Меркел. Брюксел не вижда друга алтернатива за нестабилната постсъветска държава, в която годишният доход на глава от населението е около 5000 долара, поставяйки я на едно и също ниво със страни като Ирак и Либия. 

Аргументът на ЕС е съществуването на известен икономически ръст в страната и намаляване на безработицата в сравнение с тази по времето на предшествениците му, въпреки че остава висока – близо 20%.

Парламентарната опозиция също е слаба. Партийната принадлежност доминира над ценностите, превръщайки либералната опозиция във фрагментарна и недостатъчно силна да се справи с монопола на Вучич. След разцепването на основната опозиция в лицето на Демократичната партия през 2012 г. членовете се разпръскват и създават свои формации, обвинявайки се един друг за неуспехите.

Дебат – проВучич срещу супер проВучич 

Александър Вучич знае как да общува с хората: част от предизборната му кампания беше Цеца – полурелигиозен символ в сръбската музикална култура и любовно наричана “Майката на Сърбия”. Речите му събират хиляди. Думите му вдъхват надежда. Липсата на медиен дебат поражда две настроения – от симпатия към абсолютна идеализация.

Неговият дискурс е прост – повтаряне на думите “мир и стабилност“, игра с имената на Меркел и Путин, наблягане на инфраструктурни постижения. Вучич държи в хватката си и повечето медии, които го отразяват около 120 пъти повече от други кандидати по данни на Birodi. Раздвоението му по оста Кремъл-ЕС отразява желанията на сърбите, повечето от които чувстват силна връзка с Русия и подкрепят случващото се в страната, но искат да бъдат част от западния свят. 

От вчера той разполага с президентската власт, която се разпростира над всички институции в страната. Подкрепящите го виждат хода на Вучич като патриотичен дълг, който цели да изглади недоразуменията в държавата и да доведе до евентуален прием в ЕС през 2020 г. Опозицията наблюдава пълна консолидация на властта, подобно на случващото се в Унгария с Виктор Орбан и в Турция с Ердоган.

Вучич е намерил златната жилка в страховете на сръбския народ. Самите сърби са изключени от света поради бедност, корупция и медийна завеса, която пада като преграда между тях и Запада. 

Глобализация, бежанци, Русия, Сорос, ЕС – всичките горещи теми и конспирации на деня присъстват под една или друга форма в управлението на Вучич. Вече президент, избран с мнозинство, той най-вероятно ще назначи свой министър-председател.

В Източна Европа съществува блян по подобни държавници – авторитарни, обединяващи всичките копнежи на народа, обещавайки просперитет. Това е постсъветският ген, който търси консолидираната, абсолютна власт. Диктатурата не търпи различия и нюанси във властта. Тя обича крайното, едноличното.

Това не е сръбски феномен. България по същия начин се лута между демокрацията и илюзията за демокрация – фасадната демокрация. Нявярно и ние можем да получим наш Орбан, Вучич или Качински. А може би той вече е тук.

Снимка: Sergei Chirikov/AP