Премиерът в оставка Бойко Борисов обича властта, но не обича политиката. За него властта и политиката са едно и също нещо и това нещо е лично, близко и емоционално. Затова и когато Борисов е във властта, неговото публично присъствие е доминантно и агресивно, защото иска, освен да го слушат, и да го обичат . Затова и неприсъствието му в публичното пространство сваля градуса на напрежението в обществото, въпреки че безвластието и безотговорността би трябвало да са далеч по-притеснителни.
Борисов не пропусна да напомни за себе си в напоително интервю в „Панорама“ и вече можем да не се съмняваме – той няма да си тръгне от властта и от политиката тихо и незабележимо и няма да спре да се стреми към властта. Не пропусна и да смъмри бащински партията си по модела „Думам ти дъще, сещай се снахо“. Снахата в случая са избирателите, които според него не трябва да забравят кой е големият им благодетел.
Но преди да му посъчувстваме за „горчивата“ политическа съдба, построена върху личните му неудачи и „жертви“ (богатите също плачат), да помислим за себе си – как тъй се озовахме в тежка институционална криза, без легитимно правителство, в президентско междуцарствие и с безотговорен парламент?
Тук сме поради тежките политически грешки или, ако щете, поради политическите престъпления, които Борисов произведе през последната година.
Нереформатор по душа, човек, за когото винаги на първо място стоят собствената му власт и собственият му личен рейтинг, и чак след това на второ място стоят всякакви други мотивации, като общото благо, изразяващо се в национални интереси, реформи или дори в интересите на собствените му гласоподаватели.
Нежеланието да застраши властта си беше и причината Борисов да не се осмели да започне съдебната реформа, дори и в най–осакатения ѝ вид. На 9 декември 2015 година той не направи решителната крачка към изскубване на държавата от ръцете на модела #Кой, а предпочете да кара постарому. И така той си затъваше ден след ден, правейки последователно голям брой грешни ходове, венецът на които беше номинацията на Цецка Цачева за президент. След президентските избори, без да му мисли два пъти, Борисов вкара страната в най–тежката конституционна хипотеза, тоест в правителствена криза, съвпадаща с деликатен момент за държавността – с процедурата на смяна на един български президент с друг.
И този път Борисов си е същият. И този път подходът му към властта е циничен и формален. Първо, обещава това, което никой, дори самият той, не може да изпълни, за да придобие най–големия дял от политическото доверие. След това от позиция на силата ще извива ръцете на партньорите си, ще пресира опонентите си и ще сключва сделки със задкулисието, без да се притеснява от импотентната прокуратура, от почти безгласните медии и разчитайки на късата памет на гражданите.
Затова и популизмът на ГЕРБ е от най–висок клас – толкова е амбициозен и нагъл, че е сравним само с този на режима на Живков. Приликата не е случайна и връзката е не само лична.
В момента е налице политическа криза, изразяваща се в безотговорно правителство в оставка и безотговорно парламентарно мнозинство. Гласуват се и се подготвят законодателни „реформи“, от мнозинства, зависещи от хора, които никога повече няма да попаднат в парламента. Поне не им остана много време.
Затова сега е идеалното време за популизъм – един гласува, а друг плаща.
Антикомунистическият популизъм
Промените в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен са типичен пример как добрите намерения и как дори крайно назрялата историческа необходимост могат да се превърнат в собствената си противоположност, ако политическата воля се подмени с политически егоизъм и с тънки сметки.
Законът досега страдаше от твърде общите си постановки и играеше по–скоро ролята на морален коректив, отколкото на реална нормативна база за справяне с наследството на комунистическия режим.
И няма как да е различно, след като обществото още не е успяло да осмисли близкото минало и да отдели отровата на комунистическия режим от организма, който тя е убивала десетилетия наред. И тъй като не е ясно какво точно санкционираме чрез закона, затова и самият закон е неточен и двусмислен. Затова и съществува съвсем основателна съпротива против промените, които позволява тълкувания, противоположни на духа на закона. Заради тези свои родилни дефекти той би могъл да се прилага единствено формално и съответно неразумно към дребнотемия от вида на портретите и плакатите, които висят по стените на различни заведения, или към портретчетата и петолъчките, окачени по таблата на таксиметрови и автобусни шофьори, но не и към наистина опасното и вредно наследство от режима… като например паметника на Тодор Живков в Правец.
Затова законът няма ефективно да се справи с целта си, а по–скоро ще обслужи една чисто популистка тактика – да подхвърли „нещо“ на антикомунистическите поддръжници на ГЕРБ, така че въпреки сигналите на здравия разум публиката да повярва, че лидерът на партията, който е кандидатствал в Симеоново в специалност „държавна сигурност“, бил е член на „бруталната, подла, безкомпромисна и конспиративна“ БКП, която е „убивала и взривявала“ и е напуснал МВР под предлог, че не може да се раздели с комунистическите си възгледи, всъщност е един последователен антикомунист и реформатор.
Ракиеният популизъм
Домашно произведеният алкохол е вечна политическа тема в България, затова и едно от политическите ГМО–та, появило се преди около година, издигна лозунга „Без ракия няма нация“.
Ето сега ще има ракия, значи ще има и нация. Но каква нация?
Наскоро в Русия се изтровиха сума ти хора с лосион за баня. Всеки, който малко от малко познава руската култура или поне е гледал достатъчно руски комедии, знае, че лосионът е само прикритие за менте алкохолен „продукт“, изобретен за да се заобиколят и без това скромните ограничения пред продажбата на твърд алкохол в страната. Отровният лосион е бил питие за тези, които не са можели да си позволят дори скромните цени на руската водка, където бутилка водка има административно наложена минимална цена от 200 рубли (приблизително 6 лева).
У нас, в България, увеличаването на квотата за домашно производство на твърд алкохол до един тон годишно ще има няколко последици – преди всичко освен легалното ще се увеличи и нелегалното му производство. Сезонността на предишната забрана, която не позволяваше варенето на ракия в месеците, когато реално няма гниещи плодове по дворовете, поставяше ясна разделителна линия между любителите, производители на частен алкохол, и нелегалните производители.
Промяната в регулацията ще стимулира множество дребни „предприемачи“ да започнат да варят нелегален и полунелегален алкохол. Вдигането на количеството до един тон означава, че хората ще пият повече, защото предлагането ще скочи, а цените ще спаднат. Това ще се отрази и на други неща – на продължителността на живота, на разходите за здравеопазване, на криминалната хроника, вероятно дори на разводите и на детската и семейната политика. Така е, ще се отрази, но след години и десетилетия. А днес всичко се прави за няколко гласа в повече. Между другото, решението на управляващата върхушка в Русия за кризата с лосиона е подобно – те стигнаха до решение за намаляване на акциза на водката, което ще доведе до сваляне на цените и до увеличаване на алкохолизирането на населението – вековното проклятие на руския народ.
Популизмът с доходите
Българската икономика страда от сериозни диспропорции, които само се задълбочават, ако няма реформи. Отделно доходите в България не са високи, доходите са ниски, дори унизително ниски за една европейска държава. Уж с цел вдигане на доходите правителството увеличи минималната заплата. Но написването на едно число в документ и обявяването му за закон едва ли ще има положителен ефект, ако това не е подкрепено с реална икономика. Ефектът ще бъде свиване на работните места, увеличаване на сивия сектор в икономиката, укриване на данъци, повече хора с несигурни работни места (особено тези в сивия сектор, които не могат да разчитат нито на платени отпуски, нито на здравно и пенсионно осигуряване.) Скромен ефект днес срещу големи рискове утре. След нас – потоп.
Изборният популизъм
Бях наблюдател на предишните избори и няколко пъти ми се наложи да наблюдавам в секционните комисии как членовете на комисиите агитираха гласоподавателите да участват в референдума (познат и като референдума на Слави Трифонов). Гласуването беше масово и съвсем малко не достигна за това резултатите от референдума да бъдат задължително въведени като законодателство. Има причина хората да гласуват така – на тях им омръзна вотът им да се подменя и избраниците им да изоставят идеите, с които уж са участвали в предизборните кампании, за да бъдат превърнати в техните противоположности веднага след влизането във властта.
Популизмът не е патент само на ГЕРБ. Не е и на Марешки, на гологлавите шоумени или на Сидеров и на компанията му. Примерно БСП обеща повече българчета, без да се впуска в подробности как се постига такава цел.
Уж с намерението да се вслуша във волята на народа ГЕРБ внесе в парламента законопроект за прилагане на мажоритарната система на гласуване, без никакви шансове да премине през парламентарните процедури.
Ще проработи ли?
За съжаление, популизмът затова е толкова жилав, защото често работи.
Може ли още? Още може. Примерно може да се почерпи опит от Македония, където бившият премиер Груевски зове за „десоросоизация“ на обществото или от Русия, където неправителствените организации, които получават финансиране от международни донори, бяха обявявани за „чуждестранни агенти“, синоним на национални предатели.
Значи може. Но дали трябва?