Когато четях книги като малък, се възхищавах на тези, които ги правят – вярвях, че са суперумни хора, прочели хиляди други заглавия, за да изберат най-добрите сред тях и да ги издадат. Иновативни, общителни, открити професионалисти, които винаги търсят най-новото и най-доброто за своите читатели, а с това – за цялото общество. После пораснах и се научих, че генерализациите невинаги са най-добрият метод за описване на хората.
Отново си припомних това, когато преди няколко седмици в книжния бранш започнаха да витаят слухове, че коледният панаир на книгата може да бъде преместен от НДК заради продължаващите ремонти около европредседателството. Или изобщо да не се проведе. Очаквах да има много научени уроци след организирания насред строителна площадка (пак в НДК, не другаде) пролетен базар на книгата. Все пак, ако в края на май изложението е с изцяло търговска насоченост, то към панаира през декември има международен литературен фестивал и обилна съпътстваща културна програма и има как да се „изложим пред чужденците“.
Много от големите и бутиковите издателства искаха панаирът и този път да се проведе в Националния дворец на културата. Доводи за традиции, разположение в центъра, навици на читателите. Нещо като начален стадий на стокхолмски синдром, ако погледнем ситуацията около институцията НДК от последната една година. Нищо за възможности за просторни и идейни щандове (с тавани на 2 м това е доста трудно да се случи), за по-ниски наеми, за адекватен достъп на посетители от различни възрастови групи (припомнете си колко пъти сте виждали изгубени възрастни хора да се лутат между етажите в НДК в търсене на някой щанд), за удобно паркиране без сини зони и чудесии…
А когато във вторник излезе новината, че управителният съвет на Асоциация „Българска книга“ (обединението на издателите и книготърговците у нас, което организира панаирите на книгата) е решил коледният панаир на книгата да се проведе в „Интер Експо Център“, дебатите отново бяха подновени. Най-доволни се оказаха голяма част от читателите, които в социалните мрежи споделяха радостта си от настъпващата промяна. Разчитаха, че най-накрая ще намират лесно щандовете, че ще има места за почивка, които не са забити в мрачни коридори, че няма да се редят за неработещи асансьори, та дори че спокойно ще могат да ползват работеща тоалетна, без да се лутат от едната част на сградата към друга.
Натъжените от промяната издатели също са активна част от тези дискусии, разбира се. Както в повечето случаи, когато се е налагала промяна в установени през годините практики (не ме питайте защо няма пазар на електронни книги в България, отговорът е същият). Сякаш вместо да използват възможността и да спечелят от ситуация, в която иначе ще загубят, те се примиряват със статуквото. Вместо да разкрият максимално потенциала – пространство, светлина, инфраструктура – на новото място, те предпочитат да останат в инертната среда, която сами наричат „култура в коридора“.
Вече не съм сигурен дали искам и мога да вярвам на детските си мечти. Но от позицията си на възрастен знам, че когато промяната е неприятел за някого, то рано или късно неговият продукт става неприятел на своите потребители.