Мъдростта гласи нещо такова: “Българите в чужбина са като българите в България, само че в чужбина”. Народният мислител остава неизвестен, но сентенцията става все по-актуална.
И преди да се спрем на абстрактното сложно съществително “българи в чужбина”, нека споменем, че те са и много други неща. Спираме се на две от тях:
- Удобни мишени или идоли, в зависимост от политическата адженда на деня, която
- може да ги употребява като последно политическо обещание или закана, които не са нарушени (разбира се, ако не броим царя през 2004). Нали се сещате: ще върнем “българите от чужбина” и “младите” в България и ще цъфнем, вържем, те ще ни оправят и така нататък, и така нататък…
Що е то “българин в чужбина”?
Ала не е ли време да се запитаме каква всъщност е семантиката на вълшебното “българи в чужбина“, с какво те са по-различни от другите българи и защо България е единствената държава в обозримата Вселена, а вероятно и в поне няколко измерения, която дели гражданите си на първа или втора категория хора според това в коя географска точка се намират (уточнявам, че и едните, и другите могат да бъдат част от първата класа хора – според наратива).
“Българите в чужбина” всъщност са доста интересен оксиморон. Те са хем предатели, хем спасители. Те са една хомогенна социо-културна класа и същевременно могат да упражняват професии от чистач, шофьор и фризьор до медици, IT специалисти и преподаватели в някои от най-престижните учебни заведения в света. “Българите в чужбина” злоупотребяват със социални помощи в държавите приемници, но същевременно са най-трудолюбивите емигранти. Освен това “българите в чужбина” може да говорят до два, три, четири чужди езика и да са перфектно интегрирани в средата си или пък да живеят в своите изолирани емигрантски общности без досег с културната среда около тях.
Дотук всеки средноинтелигентен човек е стигнал до извода, че всъщност няма такова понятие като “българи в чужбина”. В случай че логическите връзки са направени, продължаваме напред.
Двата вида емигранти
Естествено е България да скърби за своите заминали, защото голяма част от тях са икономически емигранти, какъвто е случаят с цяла Източна Европа за последните 30-ина и повече години. Тази мотивация личи категорично от факта, че емигрантите са основен инвеститор в държавата за последните n-брой години. Тези емигранти със сигурност ще се завърнат, ако държавата предложи базови основи за честно и достойно съществуване: реформирана съдебна система и прозрачно правосъдие, борба с корупцията по високите етажи на властта, здрава социална система, благоприятни условия за бизнес и инвестиции, реформа в здравеопазването и образованието. Всичко това са неща, които са нужни както на емигрантите, така и на живеещите в България, т.е. техните цели са де факто едни и същи.
Емигрантите могат да бъдат и културни: онези, които жадуват да разгледат света от всичките му страни, които се влюбват в други култури и държави, с една дума, които упражняват своята свобода на движението и демократични права, отнети на българите в продължение на десетилетия. Голяма част от тези емигранти са най-големите посланици на България и българската култура и същност по света. Те по същия начин както икономическите емигранти и живеещите в България искат най-доброто за страната си и преживяват всеки неѝн връх и спад наравно с останалите. Тоест техните цели отново са сходни.
Легендата Запад
“Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът — човек от Италия, който може да бъде по-богат или по-беден, по-красив или по-грозен, по-приказлив или по-мълчалив, с една или друга философия или без нея, с едни или други маниери, но в никакъв случай народността не му дава абсолютно никакви предимства, то за днешния българин, румънец, руснак, чех или унгарец Човекът от Запад е поначало по-горна категория. Той може свободно да пътува из света, до най-висша степен той е господар на себе си и може да сменя професии и работодатели както си иска, той живее със значително по-висок жизнен уровен, неговите пари важат из всички страни по света, той може да чете, пише, гледа и говори каквото си иска и както си иска. Това бяха и това са обективните истини, заради които очите на нашите хора рисуваха западняка и неговия живот често пъти в напълно фантастична, приказна светлина.”
Това са думи, казани от Георги Марков преди повече от 40 години. И макар за по-младото поколение “Легендата Запад” отдавна да е развенчана и да става ясно, че нито една държава не превъзхожда друга, а че всяко едно общество се труди за разрешаване на собствените си проблеми; за голяма част от българските граждани Западът и изборът на друга цивилизация са лукс, който малцина са притежавали (препоръчвам прочитането и на трите текста на Марков за “Легендата Запад” – за вещите, хората и културата). В периода преди 1944 г. не е имало нищо по-естествено от това българинът често да пребивава на Запад, като редица възрожденци са развивали интелектуална и търговска дейност в Париж, Берлин, Цюрих и т.н. успоредно с делата си в България (за справка рубриката ни #Будителите).
Българинът в крайна сметка е бил и европеец, и гражданин на света. Едното никога не е противостояло на другото.
След “45 години цирк”, врагове (народни, на социализма, на прогресивното човечество – изберете си), световни заговори и брутално съдиране на социалната тъкан на обществото днес се движим по поредна ос на разделение. Чуждата свобода ни горчи, защото у дома тя липсва. Или обратното — чувстваме се приковани някъде другаде, защото вкъщи не сме свободни да живеем така, както бихме желали. Липсата на държавност е фрустрирала всички ни: често чуваме как едните са останали “на трудното”, другите са отишли някъде “на лесното”; обърнете последното изречение, ако искате да чуете другата перспектива.
Политическите чорбаджии на съвремието много добре си играят с тези динамики: едни искат да вкарват емигрантите в списъци, други — да им отнемат правото на глас, а трети ги пробутват подобно на амбулантен търговец като панацея за всички болежки на държавата.
И колкото и да е хубаво да мечтаем за спасители, те не съществуват. Затова народните цярове трябва да отстъпят място на солидни политики, а трудните решения, пред които е изправена страната ни, нямат лесни решения. Независимо колко красив и привлекателен е етикетът.
Освен етнически, религиозни и политически разделения “българите в чужбина” и „българите в България“ е една от основните опорни точки на същите хора, които смятат, че са безалтернативни. И затова си позволяват от всичко по много.
А истината е една — има борба за каузи, ценности и визии за държавата. И разлика в средствата, с които се води тази борба. Това би трябвало да е единственият критерий, по който се разграничаваме едни от други.
Това разграничение е важно. Защото без него неусетно можем да се окажем инструмент в чужда борба, за чужди цели. Време е поне този урок да бъде научен, тъй като страничните ефекти на този популизъм са безкрайни. И ги живеем ежедневно.
