Авторитарният завой на Турция постави много проблеми пред отношенията ѝ с ЕС – не само по отношение на човешките права, но и на все по-надигащата се агресия от турска страна, някога мечтаеща да бъде член на ЕС.
Турция също така успя в последно време да изостри отношенията си със САЩ – особено след като се намеси в сирийския конфликт срещу подкрепяните от Америка кюрди.
И въпреки всичко Турция продължава да бъде основен партньор на ЕС, а Анкара и Брюксел са взаимно зависими един от друг.
От една страна, Турция държи мигрантския поток под контрол. Без значение дали тази политика е смислена или не, то повечето европейски лидери изглежда вярват, че при нова вълна мигранти от Близкия изток те ще бъдат изместени от крайнодесните партии.
От друга страна, турската икономика е пряко зависима от Европейския съюз. Половината турски износ е за страните – членки на ЕС, показва статистиката на Анкара. Китай, Иран и Русия са по-малко от 6% от износа на страната, или, с други думи, Европа е единственият мащабен пазар, на който може да се развива турската икономика.
Проблемите между Турция и ЕС не са единствено по отношение на човешките права – Ердоган държи гръцки граничари (според него шпиони), води агресивна политика по отношение на обединението на Кипър, влезе в пряк конфликт с Ангела Меркел за карикатурист, позволил си да нарисува султана в неблагоприятен вид, и т.н. и т.н.
Съществува и опасението, че макар икономическите отношения с Русия да са слаби, то допълнителната изолация на Турция от Европа единствено ще подсили политическото партньорство между Ердоган и Путин.
В този контекст се провежда и срещата във Варна. Тя е по-скоро помирителна, отколкото за намиране на решение. От едната страна са тримата председатели на ЕС – Туск, Юнкер и Борисов, а от другата турският президент.
Брюксел носи 3 млрд. евро за бежанците, които приютява Ердоган, за да не се занимава Европа с тях, както и допълнителни „предприсъединителни средства“. Под предприесъединителни се има предвид, че Турция все още формално е кандидат за член на ЕС, но реално статусът единствено се използва, за да се усвояват въпросните финанси.
Обсъжда се, че дори Брюксел може да склони на отстъпки пред Ердоган за обещаната визова либерализация. Подобно обещание бе направено още през 2016 г., когато ЕС поиска от Турция да спре мигрантския поток, но както тогава, така и сега това изглежда политически невъзможно. Страхът от 80-милионна Турция да има лесен достъп до Европа няма как да се понрави на много европейски лидери, а и понастоящем всички имат други проблеми на главата – най-вече с реформирането на самия ЕС.
В замяна Ердоган трябва да продължи да контролира мигрантския поток, а и в знак на добра воля би могъл да освободи двамата гръцки граничари и направи крачка към намирането на трайно разрешение за Кипър.
Едва ли Туск, Юнкер и Борисов ще правят силни настоявания за прекратяване на арестите и репресиите над журналисти, учители, съдии и общественици в Турция. Неслучайно на тази среща не присъстват лидери като Меркел и Макрон, които впоследствие ще бъдат порицани, че не са се застъпили за човешките права и преговарят с диктатор.
Целта на тази среща е да се намери прагматично продължение на настоящата ситуция. Турция поддържа мигрантския поток, а ЕС дава пари и се възмущава за залеза на демокрацията в своята съседка.
Дали ако Европа не бе по-остра, той щеше да рискува турската икономика да изгуби най-големият си пазар? Докато ЕС има проблеми с Кремъл, Вашингтон и самия себе си – това изглежда не е на дневния ред на никого, а проблемът става все по-сериозен.
Едно време Турция мечтаеше да бъде европейска, цивилизована и с поглед към бъдещето. Сега тя единствено иска пари и достъп до пазари, докато в нея вилнеят религиозен фундаментализъм и авторитаризъм. Може би това е урок за всички „развиващите се демокрации“.