Постановката на Ал. Морфов „На ръба“ в Народния театър не е нещо, което всеки ден можете да наблюдавате. Бях любопитен да видя що е то е авторски спектакъл на едно от най-големите имена в съвременния български театър и не останах разочарован.
Постановката е мащабна, дори може да се каже ЕПИЧНА. Няколко подиума се издигат нагоре-надолу, едновременно участват множество актьори, има авторска музика, светлинни ефекти и т.н.
И въпреки чудесната игра е трудно да отличим някого – първо, защото в постановката няма роли в традиционния смисъл на думата, тоест не успяваме да научим имената почти на никого от действащите лица, и, второ – репликите са второстепенни, първостепенно е общото движение, общият кипеж.
Може да се каже, че герои са не отделни личности, а градът или дори „българите“ като обобщение.
Действието се развива в една условна театрална „Обеля“ в София, но всъщност е метафора за постпреходния живот на обеднялата и оръфана панелна българска (балканска, източноевропейска?) средна класа, която оцелява някак си в правоъгълниците на апартаментите си. Това са пенсионери, които гледат мачове, мачовци, които вдигат гири, изоставени съпруги, гладещи планини от дрехи, млади любовници, майки с вечно ревящи деца, нагли новобогаташи, клошари, инвалиди, просяци плюс няколко вечни оптимисти, които виждат пера от крила на ангели и слънце…
Българите в постановката обвиняват „държавата“ за несгодите си, като очевидно се поставят под и извън нея. Търсят късмета си, не са идеални и въпреки че живеят понякога буквално на ръба и на дъното (и вероятно в това е метафората на заглавието), далеч не всички изпадат, а повечето стискат, стискат, стискат живота и не се пускат, още ден, още час, още и още. А някои от тях дори имат и деца, упорстват да живеят и се уповават на Бога, та децата да продължат и след тях и да имат по–щастлив живот от родителите си.
И над всичко, над люлеещите се като море панелки, над щъкащите като в мравуняк хора, над мизерията, над хаоса, над мръсотията и отчаянието е вечното небе с непрекъснато променящи се цветове, което ни подсеща за съществуването на Бога, под което пък гърмят и бучат мощни реактивни самолети, които ни подсещат, че не сме сами на този свят, че има широк свят, където човек може да отиде и дори да припомни за себе си на оставащите, като се обади по скайпа, макар и да звучи като от отвъдното.
Да се гледа ли ? Да, задължително. Иновативната форма, приличната игра, отличната сценография правят от тази постановка нещо задължително за всеки, който не иска да пропуска важните събития от културния календар.
