Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За Washington Post тя коментира последните събития около Brexit и каква е цената на нерешителността.
Природата не търпи вакуум, както и правителството. Ако никой не знае какво да прави, ако има хаос и нерешителност, то тогава човекът с най-ясна визия – за добро или за лошо – печели спора. Това е урокът от руската революция, от Ваймарска Германия и без да драматизирам твърде много – защото не говорим за събития от такъв мащаб, – това е урокът от Британия след Brexit.
Британия вече превъзмогна изненадата от юнския референдум и навлезe във фазата, в която се опитва да случи Brexit. Тереза Мей, министър-председателят, обеща да стартира процедурата по чл. 50 – правният механизъм за напускане на ЕС през идния март. Тя обра овациите на партийния ѝ конгрес, като обяви, че “Brexit означава Brexit” и не изглежда увереността ѝ да се е разколебала от съдебното решение, че парламентът трябва да одобри началото на процеса.
Тъй като обаче Европейският съюз е много неща – търговски блок, управител на земеделски субсидии, координатор на антитерористични дейности, източник на финансиране на култура и научната дейност, – това ѝ изявление е фарс. “Brexit означава Brexit” – а какво значи Brexit? По време на референдума онези, които зовяха за напускане, избягваха да говорят за бъдещите отношения на Британия с Европа (и останалата част на света), защото техните визии бяха коренно различни. Трябва ли Британия да запази тесните икономически връзки с континента и да остане част от общия пазар? Трябва ли Британия да прекрати всичките си споразумения и да започне на чисто? Има ли други възможности и има ли структури, в които си заслужава да се остане?
Мъглата допълнително се сгъстява от факта, че кампанията за напускане като други популистки кампании през настоящия политически сезон направи серия от неизпълними обещания – от общи (“Да си върнем контрола!”) до конкретни (350 милиона паунда на седмица, число, извадено от немай-къде, за здравеопазване). Нито едно от тези обещания не би могло да бъде изпълнено.
Вместо отговори на тези въпроси премиерът създате точно този вакуум, който природата и правителствата не търпят. Министрите ѝ предплагат различни неща през различните дни, а самата Мей не иска да обясни какво се случва, т.е. няма никакви решения. Европейските чиновници преравят британската преса за подсказки, а самата британска преса не може да направи нищо друго, освен да снима тефтера на депутатски асистент с надеждата, че в него се крият целите на Мей (една от тях, изглежда, е “хем да си изядаш кескчето, хем да продължиш да го имаш“).
Резултатът е класическа революционна динамика. В общия хаос най-гръмогласните, с най-ясни послания и убедителни гласове са и най-радикалните: Напускаме ЕС, напускаме всичките институции и поемаме удара. Започваме да плащаме високи тарифи, губим правата в европейския сектор на услуги, оттегляме се от научните организации, елиминираме отношенията си с всички съюзници. Една малка група антиевропейски консерватори – които се готвят за този момент от години – искат подобен “твърд Brexit”. За същото настоява и евроскептичната UKIP и нейният най-мощен медиен покровител Daily Mail.
Като злополучния Керенски* и Мей прекарва голяма част от времето си в това да се противопоставя или да ухажва малцината радикали. През октомври, на партийния конгрес, тя подхрани ксенофобите, като се подигра с “гражданите на света”, през останалото време тя изглежда, по думите на колумниста от Financial Times Дайвид Алън Грийн, да е в “напрегнати преговори” – но не с ЕС, а със собствените ѝ политици и преса.
Вече политическият дискурс в Британия е изпълнен с много по-екстремни идеи от това, което се говореше по време на кампанията за референдума, и далеч от онова, за което хората си мислеха, че гласуват. Но истински опасната част тепърва предстои. Ако Мей направи каквито и да било компромиси, то радикалите ще обвинят нея за неизпълнените обещания, а не собственото си безобразие. Ако няма нови пари в здравеопазването, ако популистката преса не почувства, че си е върнала “контрола”, ако твърде много имигранти останат – тогава фанатиците ще си намерят изкупителна жертва: всички, които не са достатъчно радикални, или особено националисти или не им стига търпението.
Или умеренето мнозинство ще сформира едно организирано, агресивно и гласовито лоби, или беснеещото малцинство ще спечели и този спор. И тъй като сме 2016, а не 1917 г., не очаквам да последва гражданска война, но щетите, които ще настъпят – загуби за търговията, загуби за политическото влияние и загубата на време, – може и да са по-тежки от това. А грозното политиканстване ще поддържа Британия разделена и вглъбена в себе си за дълги години.
* Александър Керенски е руски политик, министър след Февруарската революция от 1917 г. и председател на временното правителство на Руската република преди вземането на властта от болшевиките в резултат от Октомврийската революция от 1917 г. След като болшевиките идват на власт, Керенски започва да се укрива, а впоследствие бяга от страната.
Корекция: В първоначалния вариант на статията името на Александър Керенски не бе изписано правилно и не бе ясен преводът на израза „have a cake and eat it“.