С всяко изостряне на мигрантската криза в Европа обществената дискусия в България става все по-шизофренична. Повтарят се сакрални есхатологични формули. Предрича се (и дори се констатира) преждевременният край на: а) Шенгенското споразумение (винаги с известно злорадство – „Хак да им е, като не ни приеха!“), б) ерата “Меркел” в германската политика, в) самия Европейски съюз.
В това надвикване типичната къса българска обществена памет пропуска една много важна аналогия на тази с друга една мигрантска вълна към Западна Европа – източноевропейците след падането на Берлинската стена. А аналогията е просто очевадна. Беше съвсем неотдавна – преди малко повече от 20 години и приликите й със сегашната са много повече от разликите.
Има няколко особено устойчиви опорни точки в изявите на публичните заклинатели срещу допускането на мигрантите на територията на ЕС.
Основнa опорна точка на апологетите на тезата “Европа без бежанци” днес е, че приемането на мигрантите в ЕС е “сблъсък на култури”. Вярно било, че и при демократичните промени в Източна и Централна Европа след 1989 г. имало “мигранти” от изток на запад, но тогава нямало “сблъсък на култури”.
Тази теза има един-единствен недостатък – просто не отговаря на действителността.
В началото на 90-те години на миналия век 20-годишните автобуси на български фирми с екзотични имена като “ЕТ Малина-Кръстев”, “Леонардус”, “Бохемия”, “Калея” и др. (повечето, от които не трябваше дори да влизат на територията на тогавашния ЕС заради вредните емисии в изгорелите им газове) изсипваха в западноевропейските градове тълпи от българи, които външно по нищо не се различават от днешните мигранти от Близкия Изток и Северна Африка. Задължителен аксесоар на тези хора бяха анцузите, торбите от зебло, пълни с лютеница, туршии, хляб и суджуци (или който каквото друго намери за проджба или замяна). Речниковият запас на тези хора се изчерпваше с “Айнцу, цвайн, цудрйан, дрън!”. Ако някой германски бюрократ се беше сетил тогава да въведе изпит по немски език и култура за кандидат-заселниците, можеше да изпълни с “бисери” цели годишни издания за хумор, сатира и забава. Подобни мигрантски потоци имаше от всяка една страна от Източна Европа. Как тези хора обогатиха европейската култура и допринесоха за “мултикултурализма”, либерализма и капитализма на Европейския съюз ли? Това и до днес остава мистерия.
Тогава обаче тези понятия не бяха мръсна дума, а напротив – източноевропейците разчитаха изцяло на мултикултурализма, либерализма и толерантността на западноевропееца. Източноевропейците бяха типични икономически мигранти (а не бежанци, нали…). Не бягаха от война, а запълваха вакантните места на строежите, в пицариите, дюнерджийниците, в таксиметровите коли, домовете за стари хора (като санитари) и т.н., създавайки невиждано от години напрежение и тревога на пазара на труда в страните-домакини. Но дори тази роля на мигрантите не беше най-страшната за гражданите на Западна Европа. Най-зловещият страничен ефект на преселението бе, че едри момчета с анцузи от цяла Източна Европа бързо създадоха ударни групи за стройна система от автокражби, наркотрафик и проституция в цяла Западна Европа, като изместиха местните, доказвайки се като по-жестоки, по-енергични, по-изобретателни и по-арогантни към местните обичаи и порядки.
И до ден днешен домашният адрес на този криминалитет в Германия, Холандия, Франция, Испания, Италия, Великобритания е някъде в Източна Европа. Доказан факт е, че първоначалното натрупване на капитала на организираната престъпност в нашите страни се случи поради това, че челните отряди на източната миграция, облечени в нови анцузи, извършваха именно тези престъпления през 90-те. Дори през 1995 г. един познат се пошегува така: “Логично е зад покушението над Васил Илиев да стоят не негови конкуренти в България, а Германския съюз на автозастрахователите”.
Автокражбите и другите престъпления на източноевропейците в Западна Европа не бяха мъгляви и неконкретизирани опасения като тези на жителите на Кресна днес, че “сирийците ще им оберат градините”, а съвсем ясни и зловещи промени в бита на всички граждани на западните държави като непосредствена последица от бума на цели нови видове престъпност (например рекетт).
Добре е да не се забравя също така, че първоначално всички българи се опитваха да останат в Обетованата земя (Германия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и т.н.) като „политически бежанци“. Броят на тези кандидати за политическо убежище в Западна Европа можеше спокойно да запълни още две-три СДС-та и ДПС-та едновременно само в България. Всички те бягаха от “политически репресии” в България след 10 ноември 1989 година. Историите, които бяха представяни на имиграционните власти в тези държави ги оставяха в пълно недоумение за това, което се случва на Изток. Напълно логични съмнения – след като е имало толкова дисиденти и репресирани в Източна Европа и в България, в частност, не трябваше ли комунистическият режим да бъде свален още през 50-те години на XX в.?! Домакините се усетиха навреме и започнаха да отказват заявленията на българи (а и роми, и мюсюлмани), които иначе убедително твърдяха, че “бягат от комунистическия режим в България”. Това съвсем не обезкуражи нашите сънародници, които използваха всяка друга пролука в законодателството на страните от Западна Европа, за да останат там.
Във Великобритания например можеше да подават искания до Министерството на вътрешните работи като т.нар. “самонаемащи се”. Казано по-просто, през 90-те години на миналия век всеки българин, стъпил на британска територия по законен начин (дори с туристичека виза или виза за частно или бизнес посещение с няколко дни валидност), рязко решаваше, че си заслужава да прави бизнес във Великобритания и буквално на следващия ден подаваше заявление в британското Министверство на вътрешните работи за разрешение за оставане на територията на страната като самонаемащ се бизнесмен. Качваха се на самолета за Лондон, уж за да гледат мача Челси -Левски на Стамфорд Бридж с виза само за два дни, а на следващия ден самолетът на връщане към София беше празен. Такива кандидати трябваше да представят бизнес-план за фирмата си и го правеха напълно еднотипно. За мъжете – строителна фирма, а за жените – фирма за чистене. На практика ставаха еднолични търговци, наемани на строителните обекти (мъжете) и в частни домове като чистачки (жените), сключвайки договори като “изпълнители” със собствените си регистрирани еднолични търговци. Още в края на 90-те българите във Великобритания надминаха 50,000, а тези в Германия – 200,000. Днес са в пъти повече и на двете места.
Единици бяха тези българи, завършили добри училища в Западна Европа или САЩ и намерили подобаващо и достойно място в консултантски компании, международни организации и инвестиционни банки, наред с други източноевропейци. Масата български мигранти заеха местата на местната работна сила и ги изместиха в строителството и професионалното почистване, в обслужването в ресторанти и заведения, в транспорта и в още много други браншове в Западна Европа. Създаде се дори регионална концентрация на земляци по страни. Имиграционните служители на летище Хийтроу в Лондон много скоро разбраха, че ако в българския ти паспорт е записано като месторождение Карлово или Сопот, вероятността да се прибереш, преди да ти е изтекла визата, е много малка. Концентрацията пък на русенци и плевенчани в Германия е също много по-голяма, отколкото например на пловдивчани.
На Запад не се организираха протести, германските Динковци не се качиха по ATV-тата, за да ловят български момчета в горите на Шварцвалд, макар да беше пределно ясно, че Западна Европа очевидно не държи на културното многообразие, състоящо се в появилите се миячи на прозорци на автомобили по улиците на градовете и катунари в градските паркове. Нямаше обвинения в това, че са “завоеватели”, въпреки завоюваните автомобили от автокрадците и мъже от румънските и унгарски проститутки.
Мигрантите от Източна Европа днес са милиони във всяка една от големите западноевропейска държава – Великобритания, Франция, Испания, Италия, Германия. Общо 2 млн. са само във Великобритания с днешна дата. Присъединяването на България към ЕС (през 2007 г.) и на другите държави от Източна Европа през 2004 г. стана не с издигането на стени и огради, а напротив – с разрушаването им. Поне 2 млн. българи са потърсили по-добър живот в “либералния”, “толерантен” и “загниващ” Запад от 1989 г. до днес.
Поставете се на мястото на западноевропейците. След 1989 година към подредените им и богати страни тръгнаха десетки и стотици хиляди довчерашни комсомолци и комунисти, които само до онзи ден са се клели да унищожат “класовия враг”, където го срещнат. Сблъсък на култури имаше, и то титаничен.
Обективният анализ на сегашната мигрантска вълна и тази на източноевропейците, започнала преди двайсетина години, убедително доказва, че двете имат удивителни прилики. И в двата случая западноевропейците реагират по един и същи начин – без истерия и зачитайки правата на личността и гражданина. В Източна Европа, обаче, отношението към сегашния мигрантски поток е коренно различно и днес става ясно, че тук не е възприето много от това, заради което гражданите избраха преди повече от 25 г. демокрацията и стремежът към присъединяване към ЕС.
*Румен Петров e консул на Република България в посолството във Великобритания от 2000 до 2003 г.