SHARE

Стабилността е важно нещо. Стабилният човек знае, че на следващата сутрин няма да се събуди гладен, бездомен и самотен. Заради едната стабилност спестяваме, купуваме жилища, женим се, създаваме трайни приятелства и делови партньорства. Премиерът Борисов обича да говори за стабилност, неуморно повтаряйки, че е неин единствен гарант в България. Той добре разбира съвсем разумният ни страх от хаоса – от икономически катаклизми, от краен популизъм, от неконтролируема бежанска вълна, от турска или руска агресия. Това, което г-н Борисов категорично не иска да разбере обаче е, че стабилността е ценност, само защото върху нея можем да градим и да се развиваме.

Сегашното правителство действително се справя с някои от най-страшните предизвикателства. Каквито и да са причините, България засега е подминавана от бежанската вълна. А дори и най-либералните сред нас трябва да признаят, че едно толкова болно общество като нашето просто няма да има сили да се справи адекватно с масова миграция. Поддържа се поне видимо евроатлантическа ориентация във време, в което путинова Русия активно опитва да разруши Европейския Съюз и да отслаби НАТО. Това не може да приемаме за даденост – да си спомним правителството на Орешарски, което съществуваше с единствената цел да построи Южен Поток и всички законодателни и репресивни хватки, които бяха опитани в тази посока.

Само че това просто не е достатъчно за България. ГЕРБ използват външно-политическата стабилност за удобно оправдание за всякакви грехове. Например, премиерът се кълне, че за него конституционните права на всички българи са най-голям приоритет. Само че в името на стабилността се поддава на т.нар. „Патриотичен фронт“ и партията му гласува един закон, който де факто лишава два милиона българи в чужбина от право на глас. Следва ужасяващ законодателен хаос, от който става ясно, че у нас закони се приемат не на някаква принципна основа, а предимно като разменна монета в една особено мръсна политическа игра.

Пак в името на стабилността, миналата година беше блокирана съдебната реформа и остави цялата държавност заложник на една по съветски всесилна прокуратура. Заради стабилността пропаднаха някои от най-уместните реформи предложени от министър Бъчварова в МВР, оставяйки ни с една много скъпа и неефективна полиция. В името на стабилността държавата продължава да тегли огромни заеми. Вероятно в името на стабилността не научихме нищо за кражбата на КТБ. В името на стабилността реформата в образованието пълни учебните програми с патриотарски безумия, вместо да учи децата как да работят и творят в 21-ви век.

Като теглим чертата излиза, че това, което правителството на ГЕРБ ни дава, не е стабилност, а застой. Ако махнем еврофондовете и парите, внесени от българите в чужбина, икономическият растеж остава нищожен. Органичен растеж, разбира се, няма как да има докато в страната не властва правото, а корупцията. Той не може да съществува и в държава, в която училищата преподават „патриотизъм“, а не финансова, гражданска и компютърна грамотност.

Живеем във време на световни и вътрешни катаклизми и ГЕРБ ни предлага да се снишим, да правим реверанси на националисти, популисти и корупционери, и да чакаме кризата да мине. Тогава евентуално може да говорим за реформи. Този план просто няма как да не се провали. Само защото премиерът иска хората да жертват по няколко години от живота си, не значи че те ще се съгласят. Българинът ще продължи да иска решения на проблемите си и след като Борисов не ги предлага, той ще потърси друг, възможно много по-опасен вариант – националистически, популистки или тоталитарен.

В последните седмици виждаме много знаци, че ерата на „стабилността“ приключва. Отказвайки се от правосъдна реформа, премиерът тръгна по труден път и наистина стана заложник на капризите на малките си коалиционни партньори. Налагаше му се многократно да поема отговорност за неща, които не са му приятни. Проблемът е обаче, че правителството на Борисов стои на топяща се буца лед. Всеки реверанс към т.нар. „патриоти“ или други политически авантюристи за сметка на обществото и здравия разум качва температурата и засилва процеса на топене. А колкото по-ясно става, че правителството се топи, толкова по-дръзки ще стават исканията на т.нар. „партньори“, които добре разбират, че това може и да е последният им шанс да се насладят на облагите на властта.

Борисов е прав да предупреждава за евентуален продължителен политически хаос, но поне засега не предлага никакви смислени решения. Шест месеца след провала на съдебната реформа и след ужасния капан на изборния кодекс той би трявбало да схваща, че снишаването просто не работи. Стабилността във външно-политически план също рано или късно ще се пропука, защото правителството изглежда слабо и всички зложелатели на демокрацията в България – от Москва до Анкара – ще засилят натиска си. Единственият начин да се осигури спокойствието и просперитета на държавата е да се приложат дълбоки структурни реформи – в правосъдието, в икономиката, в образованието. Борисов със сигурност знае това. Проблемът е, че той вече пропиля пет години на власт в опити да задоволи всички скрити интереси на които е заложник и вече твърде малко хора му вярват, че е способен да задвижи истински смислен дебат за бъдещето на държавата.