Тони Блеър остана в историята като най-дълго управлявалия министър-председател на лейбъристите (1997-2007 г.) с цели три поредни изборни победи за партията си. Той е убеден привърженик на центристката, умерена политика, а след Brexit се посвещава на борба за запазване на члеснството в ЕС.
Презиран от крайнолевите в партията си, всяващ страх у консерваторите с дарбата си да води политика и да печели избори, Блеър се опитва да поведе напред центристите, прогресивните, либералите, умерените десни и леви. Пътят, по който върви, изключва залитането по популизма. Той стои зад търсенето на съвременни решения, например в съюз с водещи технологични компании по света. Ето какво споделя Тони Блеър в статията си за New York Times.
Възмущението е лесно, стратегията – трудна. Първото е катализатор на мотивация. Но само правилната стратегията носи победа.
Емоционалният отговор на популизма, който залива света, се изразява в демонстрации и уплаха. Ефективният отпор идва с правилен и хладнокръвен анализ на ситуацията.
Политиката се прекроява – този феномен се наблюдава навсякъде, както в САЩ, така и отвъд океана. Залогът на предстоящите избори във Франция и Германия ще реши бъдещето на Европа и на европейската либерална демокрация.
Намерението на десния популизъм е да взриви традиционната политика и да я замени с нова, включваща традиционно леви привърженици от работническата класа, които се чувстват изолирани от процесите на глобализация. Към тях се прибавят и традиционно десни поддръжници, които мразят либерализма.
И двете избирателни групи вярват, че националната им идентичност е изложена на риск от имиграцията и „политическата коректност”; те вярват в националната държава и отричат международните съюзи; те се чувстват изоставени от “елита. Решението? Появата на авторитарна фигура, която е достатъчно силна да игнорира мнението на ответниците.
Бихме могли да разглеждаме революцията като икономическа, но тя е по-скоро културна. Новата коалиция се различава от тази между Рейгън и Тачър, въпреки че има сходни черти. През 80-те работническата класа премина към дясната част на политическия спектър, защото лявото не успя да отговори на техните стремежи за самоусъвършенстване. Това беше културен въпрос, разбира се, но в есенцията си беше икономически. Те се чувстваха не толкова уплашени, колкото забравени.
Днес е различно. Modus operandi-то на този популизъм не предполага разум, а животински инстинкти, понякога с анархични нотки. И въпреки това притежава мощни медии зад гърба си. Привържениците им изпитват удоволствие от провокацията, която поляризира публичния дискурс и създава чувство за принадлежност.
Междувременно традиционните консерватори се чувстват като гости в собствената си страна. Има колебания: дали играят по нови правила, тъй като допускат сценарий, в който популизмът ще отмине, или да се съпротивляват срещу революция, която подкопава статута им.
Други обяснения за появата на популизма: мащабът, обхватът и скоростта на промяната. На икономическо ниво това се проявява в промяната на работните места и разпадането на общностите, а на културно – чрез силата на глобализацията, която сближава света и размива старите граници на нация, раса и култура.
Отляво изразяват същото недоволството срещу глобализацията, но с една разлика – ако за десните злодеят са мигрантите, за левите това е бизнеса. Те са съгласни с десните популисти за елитете, но левите ги наричат богаташи, а десните либерали.
Левият популизъм е в дълбока грешка. Той няма никакъв шанс да съвпадне с апелите на дясното, но същевременно опасно потвърждава някои от десните аргументи, подклаждайки цинизма, който на свой ред вдига бент пред прогресивните идеи на левите.
Тази лява тенденция печели от привидната парализа на центъра, където партиите и политиците са станали господари на статуквото във времена, в които хората налагат промяна. Следователно и двата центъра – десен и ляв, са маргинализирани, дори презирани.
Дали това ще бъде временна фаза – следствие от финансовата криза от 2008 г. и 11. септември и политиката скоро ще се върне към нормалното, или начало на нова политическа ера?
Философията на партиите от двете страни на Атлантика е свързана с Индустриалната революция и с дебатите, породени през тази епоха – социализъм и капитализъм, пазара и държавата. Тези дълбоки корени доведоха до продължителното им съществуване. Времената се променят – разграниченията днес са различни от традиционното ляво и дясно.
По време на моето детство, хората като баща ми бяха консервативни – икономически и социално. Днес много подобни гласоподаватели не се вписват в тази дефиниция. Те подкрепят частните предприятия и са консервативни в традиционните граници на икономиката, но в същото време могат да са и социално либерални – да се застъпват за гей правата, например.
Има и такива, свикнали да гласуват вляво, но културно либерални и в момента гласуващи за партиите на богатите.
Поларизацията днес е между отвореното и затвореното мислене. Хората с отворено мислене виждат глобализацията като възможност, изпълнена с предизвикателства, които трябва да бъдат преодолени. Традиционалистите виждат заобикалящия ги свят като заплаха. Разделението пресича традиционните партийни линии, съответно няма естествено представителство в политиката.
Политиката на Запад все още е доминирана от традиционните партии. Но под натиска на радикалния популизъм, те се изменят до крайности, както например Лейбъристката партия и при френските социалисти.
Това оставя вакуум в центъра. За прогресивното крило в политиката правилната стратегия би била да се изгради нова коалиция извън него. За тази цел прогресивните трябва да признаят истинските културни тревоги на гласоподавателите – имиграицята, заплахата от радикален ислямизъм и разликата между прогресивност и вманиачаване по въпроси като полова идентичност.
Центърът трябва да разработи нова политическа програма, която да показва, че хората ще получат необходимата подкрепа, за да се справят с промените. В същността си това трябва да е съюз между тези, които движат технологичната революция например в Силициевата долина, и тези, които са отговорни за публичните политики в правителството. В момента има пропаст между идеите на тези групи. Това ще продължи да има отрицателен ефект върху работните места, заради изкуствения интелект и big data, но възможносттa животът на хората да се подобри чрез технологията са огромни.
Всяка нова програма трябва да се съсредоточи върху перспективите за радикална промяна, чрез които обществени услуги като здравеопазването да са в интерес на хората. Това трябва да включва план за образоване, подготвяне и оборудване на работните сили, реформа на данъчната и социална система – за да се насърчи по-справедливо разпределение на богатството. Също така подобряване на инфраструктурата и да инвестиции в общностите, които са най-сериозно засегнати от търговията и технологиите.
Прогресивните трябва да надскочат партийното разделение, издигайки безпристрастността като качество. Тези, които се чувстват отхвърлени от настоящите партийни структури, трябва да се обединят от обща кауза. Точно това правят тези от нас в Англия, които искат да останат в един реформиран Европейски съюз.
Политиката на прогресивния център не е загинала, но има нужда от преоткриване и регенериране. За да оцелее и да се развива либералната демокрация, трябва да изградим нова коалиция – популярна, а не популистка.
Снимка:CARL COURT/AFP
*Текстът е преведен от Мария Никодимова.
