SHARE

С оглед на безогледното мършоядство и ненаситната кръвожадност, с които медиите все по-често ни заливат, а и като имаме предвид общото състояние на медиите в последните 3 години на наситена пропаганда в условията на хибридна война, публикуваме този текст с надежда и с вяра, че все още има смисъл да се борим за почтени и смислени медии.

Станахме свидетели на краха на българската преса под тежестта на рухването на журналистическите стандарти. Очевидно ставаме свидетели на началото на края на телевизиите по същите причини.

Откъде научаваме новините? Кой ни ги съобщава? Кой и как формира общественото мнение по един или друг въпрос? Кои са пресечните точки на обществения интерес и всички гледни точки? Може ли да станем пропагандатори на престъпление? А на говор на омраза? Кой и как ни учи да уважаваме институциите и държавата?

Въпросите могат да продължат до безкрай. Достатъчен е този пример, даден от първото “огромно” риалити – Big Brother, чиито продуценти имат изричното условие, че то не може да се излъчва по обществената телевизия в дадена страна. Защо те правят това? Защото собственото им чувство за отговорност им налага стандарт на поведение, който повелява, че подобни програми нямат място във всяка медиа и на всяка цена. И очевидно се съмняват, че някой може да се подхлъзне по популизма на огромния рейтинг и те самите не го позволяват.

Кой определя кое е допустимо и кое не? Докъде се простира свободата на словото и кога се превръща в нихилизъм и мерзост, които вредят? Кой слага клишета и щампи и как те влияят на масовото съзнание?

Във всяко зряло общество всяка медиа има свой собствен “Кодекс на поведение”. Той определя цялостната ѝ политика. В тази генерална рамка, обаче, има ясно разписано и частично поведение при определени казуси. Какво е допустимо и какво не. Над всичко това, разбира се, стои националната правова рамка под формата на отделни закони и Основен закон. Както и, разбира се, законите на общността, които имат наднационално значение,  в случая с България – тези на Европейския съюз.

Защо в България се препъваме и падаме постоянно в едно и също непреодолимо препятствие – разликата между всички гледни точки и недопустимите такива? Както и къде минава границата между свободата на словото и злоупотребата с трибуна, и съответно – доверието?

Медийната среда в България е джунгла, в която всичко е допустимо, стига да има аудитория. Тук добрите примери нямат трибуна, за да не правим недопустима реклама. Това е регламентирано с нарочен закон, който се чете и тълкува, както дявола Евангелието. А лошите примери се експонират подробно на принципа “лошата новина продава”. И още по-лошо. Недопустимите мнения се ползват с широко отразяване с оправданието “всички гледни точки”. А често сме свидетели и на разграничаването на ръководството на дадена медиа (най-често телевизия) от определено нейно предаване, защото то било “въшна продукция”. Пълен абсурд.

Как се прави по света ли? Медиата избира своята позиция и на тази база определя кое и как ще бъде отразено. Честно ли е това? Спрямо нейната аудитория безспорно е. Знаейки съответните пристрастия, всеки може да прецени доколко и дали да вярва. Това се регламентира през ясна собственост на първо място. Ясно разграничаване между рекламно и редакционно съдържание. Ясни правила за реклама. В САЩ разграничаването в името на истината стига дотам, че репортерите не си общуват с колумнистите, за да не си влияят взаимно. Колумнистите от своя страна пишат супер кратки коментари, които стъпват на строго определени и безспорно доказани факти. Никой не си и помисля да предлага собственото си мнение като безспорна истина. И всички служат на истината. И когато си загубиш работата, защото си злоупотребил с истината, оставаш без работа на цял един континент. Който е голям, колкото е самата Америка.

У нас, от друга страна, масово медиите слугуват на политически и бизнес-интереси без обективен критерий и на всяка цена. Те убиват, очерняйки безнаказано бизнеси. Те произвеждат политически хибриди или позволяват безпроблемно самовъзпроизвеждането им, след като са инвестирали в това същите да станат разпознаваеми лица. По този начин опорочават напълно допустимия политически пейзаж, защото какъв е отговорът на въпроса: Как се ражда нов политик днес като няма достъп до основните медии? Точно така – никак. От тук следва въпросът: Какви са шансовете, ако някой реши да дръзне да посегне към тази “забранена” територия политиката? И очакваният отговор – никакъв.

И ето как стигаме до отговора на въпроса: Защо са важни медиите?

В развитите общества, обществените медии имат особено важна и реално значима роля именно заради тази действителност, в която интересът е над всичко. Те трябва да бъдат онзи компас и онзи стожер на истинските стойности и златните стандарти в журналистиката. Няма да навлизаме в детайли относно ролята и мястото на българските обществени медии напоследък, които минават през протестите за свалянето на Радослав Янкулов като шеф на БНР и тъжният факт, че представителите на активното гражданско общество са били гости в предаванията на БНТ като огромно изключение, не повече от 3 пъти в последните 3 години.

И ако преди 20-тина години основният дебат относно ролята и мястото на БНТ беше за това дали може да показва видео с отрязването на глава на заложник, то днес тези въпроси са за това доколко и как БНТ може да става проводник на темите, които се опитват да рулират обществените процеси като чрез ченгетата от ДС, хибридната война, водена от Путин, статуквото само по себе си, което остава безкритично и без “другата гледна точка”. И днес дебатат основателно е концентриран върху това, че има значение, когато Европейският парламент аплодира на крака речта на Президента, която се превръща в световна новина, а БНТ я забива в края на централната си емисия, а в късната я “класира” след “битовата драма” с Митьо Очите. И отразява факта, че е тя е предизвикала световен фурор отново в края на емисията си на следващия ден.

За частните телевизии с национален ефир пък, въпросите са за това доколко всички гледни точки означават да покажем дебата за това дали е редно или не да има Прайд в София, за което псевдопатриотите се борят на ниво Общински съвет в деня, в който светът е завладян от новината за безпрецедентент терористичен акт в гей-клуб в САЩ, при който има 50 убити и 53 ранени (НОВА Телевизия).

Или доколко изобщо стои въпроса за това въпрос на гледна точка и свобода на словото ли е да скъсаш снимката на Президента, който е институция и представлява волята на 1 700 000 души, които са го избрали в национален ефир и какво показваш с това? (бТВ)

И на двата въпроса отговорът е “омраза”.

Нека зададем въпроса – има ли място изразяването на омраза в българските медии? И ако – да, защо? Кой го позволява и в името на какво? Какво постига и какви трайни цели преследва?

И отвъд поведението на тези медии, остава постоянния коректив в ролята на всеки един и цялото общество. Защото Петър Увалиев казва: “Всичко, което може да бъде изречено, може и да бъде направено”. А учените наскоро откриха, че думите променят ДНК-то. И затова медиите имат значение.