„Бог е любов.“
„Истината трябва да бъде свидетелствана и дори само това вече е нейният триумф.“
Отец Рафаил
Това е един разговор, който тече като разказ. За нашия свят такъв, какъвто го имаме, и защо не трябва да се примиряваме. Един разговор, в който не може да не стане дума за вярата, чудото, което е всеки един от нас, и Бог. Започваме простичко – отец Рафаил за отец Рафаил.
Аз съм йеромонах Рафаил, или Росен Стефанов, игумен съм на Кладнишкия манастир от 2011 година, а в самия манастир съм от 2008-а. Завършил съм богословие, в момента съм докторант в Богословския факултет на Софийския университет. Още като като студент през 1991 г. постъпих в Роженския манастир. Тогава вече твърдо реших и да се посветя на монашеството. И на свещенство, но не можах да приема поради настъпилия тогава разкол, така че през 1992 г. бях принуден да напусна манастира. Работил съм като социален работник, като доброволец в различни детски домове, като редактор, учител – пак на доброволни начала в дома в Калотина, и през 2008 г., на 40 години и след едно заболяване, в крайна сметка приех монашеството, като постъпих в Чипровския манастир, после отидох в Кладнишкия манастир, където съм и в момента и където съм игумен.
Разкажи за проблемния казус, такъв, какъвто го виждаме не само от медиите, а това, което реално се случва.
В момента се провежда нещо, което ние сме свикнали да наричме с жаргона на Държавна сигурност – „активно мероприятие“. То се подготвя от повече от месец. Тогава аз научих за подготовката му. Хора ми казаха, че г-н Иван Станков – ръководител на местната организация на ПП ГЕРБ, върви от къща на къща с една подписка, която цели моето отстраняване от манастира. Нейната кулминация беше в петък миналата седмица – предишния ден беше обявено във фейсбук събитие за това, че хора трябва да се организират, да дойдат в манастира и цитирам в кавички – “да ми потърсят сметка“. Дойдоха около 30-40 души, които бяха силно… това беше без никакво съмнение добре подготвена акция. За щастие предишния ден се бях свързал с полицията, наложи се да викат и подкрепление, така че не можа да се стигне до някакви големи ексцесии, но това беше една агресивна тълпа, която викаше един през друг. В същото време „уж“ съвсем случайно се появи една проверка от Софийската градска митрополия. Беше ясно, че се играе един сценарий, който много, много отдавна е планиран. Много често ме питат „Какви са обвиненията към вас?“. Трудно ми е да кажа. Защото аз бях буквално залят. Отвсякъде се крещяха някакви обвинения от това, че съм окрал иконите, до това, че на някой си празник в тенджерата имало повече зеле, отколкото мръвки… Така или иначе онзи ден редът бе опазен. Това мероприятие беше много обилно представено от медиите – имаше три медии, като в едната (нека да не споменавам коя) на практика въобще не беше представена моята гледна точка.
Според теб до каква степен държавата и управляващата партия си позволяват да се намесват в духовните дела?
В духовните дела или в църковната организация? Защото в духовните дела те няма как да се намесят, но в църквата – не като в тяло Христово, а в Българската православна църква – да, разбира се, че тя се намесва и това е един от примерите, една много агресивна демонстрация, че всеки, който по един или друг начин откаже да се подчини на властта в България, която е създадена от хомогенна сплав с мафията, ще бъде смачкан. Това едва ли е тайна за някого. До такава степен са оплетени политически и икономически интереси, че просто се демонстрира, че всеки, който не върви по гайдата (казвам го образно и метафорично), ще бъде смачкан. Тук специално в моя казус поводът тръгва от ремонта на манастирския храм и апетитите, свързани с това коя фирма да „усвои“ парите. Думата „усвои“ вече е станала нарицателна. Очевидно това трябва да бъде фирма, близо до властта. Парите вече са от отпуснати от Междуведомствената комисия по бедствия и аварии по един договор между Софийската света митрополия и община Перник за ремонт на всички пострадали църкви (пострадали от земетресението през 2012 г. – бел. ред). За тази обител само за конструктивно укрепване целево са отпуснати 43 хил. лв. Моите настоявания, аз съм ги казвал неведнъж и не два пъти, са три. Първото – в първоначалния проект бяха предвидени едни недопустими промени. Смятаме, че по тази точка постигнахме съгласие с главния архитект. Второто е изборът на фирма да бъде ясен, прозрачен. Това да е фирма, която има досие, което показва, че тя е работила с паметници на културата, че може да се справи с такъв специфичен обект, какъвто е храмът. Това изискване е отговор на усилията на една фирма да ми се окаже определен натиск чрез заплахи. Забележете – заплахи, че ще бъде събрана подписка срещу мен и ще бъда изхвърлен от манастира.
Тоест този сценарий е бил загатнат по някакъв начин.
Беше ми загатнат. Разговорът се пази на запис по едно щастливо стечение на обстоятелствата и ще бъде излъчен много скоро време, и показва “опит за материално стимулиране” в размер на 6000 лв. Едва ли е нужно да си припомняме отново какво е отношението в България към културата въобще. И в частност, нека да го кажем в прав текст – на ПП ГЕРБ към културата, в случая в частност към недвижимото културно наследство – виждаме какво се случи с Ларгото в София, виждаме какво се случи с тютюневите складове в Пловдив. Знаем колко храмове рухнаха поради некачествения строеж, некачественото изъпълнение. Така че за манастира това е нещо, което аз съм длъжен да гарантирам, и на натиска досега аз не съм се поддавал и не смятам да се поддавам.
Какво ще стане, ако ти вече не отговаряш за тази обител?
Не мога да кажа със сигурност какво ще стане, но най-вероятно, доколкото разбрах, в цялото това мероприятие е бил замесен и един небезивестен свещенослужител. Той е известен с това, че се представя за брокер и че е бил брокер, и с това, че беше изписал Цветан Василев в неговия храм. Това е един човек, който очевидно разбира как да колаборира с властта и как да усвоява пари.
Втората причина за акциите срещу мен е моята дейност с деца в риск с Центъра за настаняване на деца от семеен тип в село Дрен и проблемите с отдел „Закрила на детето“. Там два пъти имаше срещу мен оплаквания, два пъти ми се налагаше да пиша показания, редовно получавам заплахи. Последната заплаха е била отправена чрез полицай до послушника на манастира да спра да се ровя там, ще пострадам много скоро и много тежко.
Кажи малко повече за това.
Това е една много дълга тема, тя е медийно отразявана много пъти. Ставаше дума за това, че аз работех с този дом и моята дейност беше прекъсната. В момента се занимавам с реинтеграция на деца, т.е. връщането им в семейна среда, което умишлено беше саботирано от отдел “Закрила на детето“ – Радомир. Там със съдействието на омбудсмана бяха открити много нередности.
Третата причина за моите проблеми е, нека така да го кажем – за цялостно творчество.
Ти си един от протестиращите свещеници, нека така да го кажем.
Да, нека така да го кажем. Моята позиция по редица въпроси, с която станах неудобен на доста хора. Но също така трябва да кажа, че именно покрай този случай, който продължава и търпи развитие, видях на колко много хора мога да разчитам и с каква голяма подкрепа се ползвам. Това, от една страна, ме изпълва с радост и, от друга страна, ми показва, че не е било излишно това, което е правено досега.
Има надежда, има светлина в тунела?
О, да, да, да, определено!
Как гледаш ти? Къде е границата между това да бъдеш езичник и в същото време да си православен?
Езичеството и православието в изконния смисъл на думата са двата полюса. Човек може да бъде езичник и спазвайки всички формални предписания на православието. Езичеството предполага или направо суеверието… суеверие буквално означава празна вяра. Вяра в нещо празно. Това е вярата в идола. Човек може да направи идол от всичко, идол може да бъде нацията, идол може да бъде партията, идол може да бъде материалното, идол може да бъде определена идея или идеология. Всичко което не е Бог. Православието също може да бъде.
Да де, но Бог е всичко. Нека да те зачекна малко философски – ако Бог е всичко, Бог е и суеверие.
Не, Бог не е всичко. Ние не сме пантеисти, няма как да кажем, че Бог е всичко. Не, Бог не е всичко, разбира се, това е изключитено далеч от християнството въобще. Ако трябва да бъде определен Бог с една дума, то Той е определен от светия апостол Йоан Богослов – Бог е любов. Бог е свръхбитие. Бог е причина на всяко битие. Бог е извън представа на нашата представа и същевременно Бог е любов.
Бог е любов – нещата тук и за мен приключват, но в този материален свят, в който живеем…
Ние живеем в Божието творение, в Божието чудо. Но светът не е Бог. Бог е несравнимо по-високо. Да, чрез творението ние можем да добием някакво бегло понятие за твореца, но в никой случай не и пълно. Не можем да имаме пълнота да познаваме Бога, но можем да го познаем в тази мяра, в която сме готови да го познаваме. Въпросът с чудото също е… Всяко нещо е чудо! Светът е чудо! Всеки човек, животът е чудо! Ние сме свикнали да наричаме чудо някакво нарушаване на нашата представа за порядъка, на обичайния порядък, без да си даваме сметка, че живеем в чудо всъщност и че самите ние сме чудо. Чудото не е фокус.
Опрощаващ ли е Бог?
Разбира се.
Кажи ми къде ще стигнем, къде отиваме? При Бог ли отиваме, при себе си?
Отиването при Бог и отиването при себе си, те не са едно и също, разбира се, но те са много свързани едно с друго. Да, нашата цел е да отидем при Бог. Нашата цел е отново да се завърнем там, за да бъдем с Бог във Вечността. Това е нашето призвание, но човек има свободата – да бъде с Бога или да не бъде с Бога.
Т.е. Бог е толкова велик, че ни е дал тази свобода?
Да, защото без свобода няма любов.
Чакай сега, аз понеже си падам по музика, ще ти кажа сега едно изречение от Стинг: If you love somebody, set them free! Т.е. ако обичаш някого, освободи го!
Точно така. Тъкмо това е този неразрешим въпрос – ако има Бог и ако Той е всемогъщ… Тук говоря такива баналности. Хората това го знаят. Това го знаят и децата в неделното училище. Да, така е. Ако Бог е всемогъщ и Бог обича всички, Бог е любов – защо тогава казваме, че има ад и рай. Защото човек трябва свободно да избере. Защото, ако раят е единственото място, единствената алтернатива, ако няма друга, това означава, че Бог принуждава човека да бъде добър. Бог би могъл да предотврати грехопадението. Бог толкова ни обича, защото обичта пък без уважение е невъзможна. И Бог уважава и нашето решение, включително това да не бъдем с Него.
В това е величието му всъщност.
Да, разира се.
Ако бъдеш отстранен по някакъв начин? Аз дори не мога да си го представя как се случва това, но ако те махнат, ще отидеш ли монах някъде другаде?
Аз съм монах. Когато човек приеме монашеството и монашеското въздържание, то е завинаги, то е доживот.
Т.е. ти така или иначе ще отидеш или в друг манастир, или в този.
Разбира се, защото Бог би могъл да е предвидил някакво друго служение за мене. Ще го кажа направо. Ако сега се поддам на този натиск и ако напусна манастира, то би било едно изключително лошо послание. С това би бих дал знак, че нещата стават така и че нещата са обречени да стават така, по задкулисния, по тъмния, по мафиотския, по страхливия начин. А нашето, едно от нашите призвания като духовници е да свидетелстваме за истината. Така че аз твърдо смятам да се боря докрай и да отстоявам докрай и манастира…
Т.е. ти ще се бориш, защото смяташ, че това е твоето призвание и смяташ, че Бог е избрал за теб това служение?
Да, и защото смятам, че истината трябва да бъде свидетелствана. Дори това свидетелстване на истината само по себе си вече е триумф на истината. Дали ще се постигне реалният резултат, например борбата за правосъдие, това е нещо много важно. Самото излизане и засвидетелстване на истината вече е победа за истината. Тя е изречена, тя е явена, тя е актуализирана.
С истината имаме едно богоявление чрез заявяване на позиция.
Т.е. заявяване, свидетелстване и отстояване, да. Това само по себе си вече е акт. Вече е позитивен акт. Ако се примиряваме с лъжата, ако се примиряваме с мафията, за която говорихме, ако се примиряваме със задкулисието това всичко да става по нечестен, по нечист, по неясен начин, то ние явяваме нещо друго, ние свидетелстваме нещо друго. Тъкмо затова аз смятам да отстоявам и себе си като монах, и манастира, и това, което правя, докрай. И много благодаря и за помощта, и за разбирането, което срещам в толкова много хора.
Много съм изкушен и да те вкарам в темата с толерантността.
Да.
В България не живеят само православни християни. Живеят и хора с други вероизповедания…
Когато казваме, че в България не всички са православни, нека си дадем сметка за нещо друго, което има много пряка връзка с това, с което започнахме нашия разговор – с тези хора, които твърдяха, че манастирът си е техен, че е на селото и т.н. По статистика практикуващите православни християни в България са 1,7% от населението. Нека да не се лъжем. Практикуващ православен – това е човек, който има елементарните познания за своята вяра, за своята религия на общо елементарно ниво. Който се пречастява със светите тайни, защото тайната вечеря, общението с Христос в светото причастие, тъкмо това е църквата. Може да го прави веднъж или два пъти годишно. Когато се изповядва, макар и рядко, може би веднъж на две години, но който все пак живее църковен живот, който ходи на църква, но нека да кажем на Света литургия, може би не всяка неделя, но поне два три пъти месечно. Ето тези хора са 1,7% от населението или 2% нека да го кажем. Ето един много прост пример – сметнете във вашия вход колко души ходят да се пречистяват? Най-вероятно това ще е едно семейство от входа. В един клас от 30 деца най-вероятно ще бъде едно.
Това означава ли, че останалите сме загубени?
Разбира се, че никой, до момента на смъртта, пък дори и след нея, за никой не можем да твърдим, че е загубен. Затова се казва „Не съди, за да не бъдеш съден!”. Ние можем да съдим постъпката на определен човек, но самата личност на човека е позната единствено на Бога и принадлежи единствено на Бога и само на Него. Така че за никого ние не можем да кажем, че е загубен. Т.е. ние не можем да приемаме тази заповед „Не съди, за да не бъдеш съден!” по този безкритичен, благодушен начин, защото постъпките на човека, актовете на човека могат да бъдат съдени.
Т.е. в материалния свят може да бъде съден, но в духовния свят не може…
Не, не! Нека да не разделяме нещата на духовен и материален свят. Говорим за личността на човека, за неговата личност, не за неговите проявления, не за неговите актове. Загубен – това може да каже само Бог. Никой човек не може да си позволява такова нещо. Всеки един от нас присъства в този свят и е безкрайно ценен като образ Божи и безкрайно непостижим и за себе си, и за другите. Затова казах преди малко, че само Бог може да съди личността на човека.