„Соловки“ е трудов лагер, установен в началото на 20-те години на миналия век, който се помещава в сградата на богатия и внушителен Соловецки манастир на Бяло море. Първият лагер се управлява изцяло от тайната полиция и е зародишът на това, което по-късно ще се превърне в ГУЛаг. От Соловецкия архипелаг трудовите лагери се разпростират чак до съветска Карелия и оттам към Колима, Казахстан, Сибир и Урал, създавайки това, което Солженицин по-късно ще нарече Архипелаг ГУЛаг.
Това разказват от „Файненшъл таймс“ в ревю на новата книга на Андреа Гулота „Интелектуален живот и литература в Соловки 1923- 1930: Париж на северните концентрационни лагери“.
В обстойното си проучване Андреа Гулота консултира множество мемоари и архиви, показвайки различни развития на историята от цяла гама перспективи. В перспектива страданието в Съветска Русия на Сталин – колективизацията, терорът и гладът от 1932/33 г., както и ГУЛаг – е само по себе си катастрофа, равна на Холокоста. Въпреки това в много отношения съветското изживяване е много по-различно. За разлика от Холокоста, за който Хитлер ясно дава индикации в „Моята борба“, ГУЛаг се развива според изключително хаотичен модел.
Това е особено очевидно в началния период в „Соловки“, особено що се отнася до културата, над което се фокусира и Гулота. „Соловки“ е вселена на смъртта: многобройни са жертвите на мъчения, многобройни са и загиналите. Същевременно лагерът разполага с изключителна библиотека, в която се помещават книги, отдавна изчезнали от страната. Както казва зловещото подзаглавие, това е „Париж на северните концентрационни лагери“. Към края на 20-те години затворниците вътре играят театрални пиеси и правят вестници, които са по-слабо цензурирани, отколкото където и да било другате в Съветския съюз. Можем само да предполагаме защо подобно нещо е било позволено. Фьодор Айхманс, заместник-директорът на лагера, вероятно се е надявал, че външният либерален облик ще бъде опровержение на негативните свидетелства за „Соловки“ в европейската преса. Или може би наистина е имал интерес към литературата. Амбициите по отношение на културата са били често срещани в съветския политически елит. В средата на 30-те години едно от най- посещаваните литературни средища в Москва е това на съпругата на Николай Йежов, началник на тайната полиция, или Народния комисариат на вътрешните работи.
Изключителни са поемите, публикувани в „Соловки“. Сред тях е цикъл от пародии на Юри Казарновски, който прекарва четири години в лагера в края на 20-те. Съживявайки брилянтно гласовете им, той си представя какво Пушкин, Маяковски и Есенин, както и други поети биха написали, ако те или героите им бяха попаднали в лагерите. Пример е неговата версия на първите строфи на „Евгений Онегин“ на Пушкин:
„Човек на честни, строги нрави,
щом вуйчо внезапно „падна на легло“,
напусна своя дом в Москва заставен,
в „Соловки“ да отслужи той тегло.
Човек със собственост, той си поживя
лековат живот с лордове любими.
Що е то, римува се с „любими“? Десет години –
така отсъди и премъдрият съдия!“ *
Лесно е да оценим остротата и смелостта в тези думи, които са толкова близки до оригинала. Но това, което нямаше да разбера, ако не бях прочел коментара на Гулота, е, че те са биографично точни. В „Онегин“ чичото на героя просто се разболява и умира; в реалността чичото на Пушкин е затворен в „Соловки“ от 1827 до 1832 г. Още в първите си години манастирът служи като затвор.
Малък и отдалечен, „Соловки“ винаги е бил централен в руската култура. Почти всички основни елементи на руската история – властта и схизмата на православната църква и интимната й връзка с държавата; развитието на ГУЛаг – намират отражение и често се съдържат в историята му. Едно от по-притеснителните развития в Русия на Владимир Путин е решителността на държавата да превземе спомена за ГУЛаг. Музеи, които са издигнати от организации на човешките права, биват затворени. Нови такива, този път спонсорирани от държавата, изпращат послание, според което, въпреки че по времето на Сталин са правени ненужни жертви, неговият завет е всъщност добър, тъй като победата над Германия оправдава всичко.
Събития, които са организирани от организацията за човешките права „Мемориал“, си навличат враждебността на полицията. Целта е те да бъдат подменени от събития, на които единствено църковни служители или държавници имат думата, или просто да се пее и да се поставят цветя.
Почитането на жертвите е допустимо; оправдаването на извършителите на Терора не е. Писателят и фотограф Юри Бродски, автор на „Соловки: Лабиринт от трансфигурации“, е получавал смъртни заплахи относно детайлното си описание на сътрудничеството между църковни служители и болшевиките. Секцията за ГУЛаг в музея „Соловки“ е затворена, а наскоро свещеникът се опита да прогони Олга Бочкарьова, бившия директор, от апартамента й. Юрий Дмитриев, историк, който е посветил 30 години на откриването на места, където са извършвани екзекуции в Карелия, е осъден след фалшиви обвинения за притежание на детска порнография. Има надежда – местен съд наскоро отсъди в полза на Бочкарьова, а Дмитриев беше оправдан.
Наследството на Терора остава бойно поле. Книги, които съдържат в себе си толкова прецизни проучвания, колкото тази на Гулота, са безценни.
Книгата на английски може да поръчате тук.
Снимка: портрети на работници в ГУЛаг, анонимен художник, Financial Times
* Преводът е любителски, от английски език в оригиналната статия на „Файненшъл таймс“. По него работи Йоанна Маринова.