SHARE

Какво да кажеш за истински добрия карикатурист, когато той казва всичко с карикатурите си? А останалото, надявам се, да разберете от този разговор, в който става дума за чувствителността на карикатуриста; духа и традицията на карикатурата спрямо националния характер; политическите измерения на сатирата днес и преди; Пикасо, Сталин, Иван Костов, Доньо Донев и много още неща. И най-вече самият Чавдар Николов не се нуждае от представяне. И това е клише. Но е вярно.

_mg_0528Как успяват карикатуристите и в частност ти да преразкажете цяло едно събитие, за което не стигат 1000 думи в една картинка?

Сещам се за “Влюбеният Шекспир” (филм с награди „Оскар“, бел. ред.), където така се обясняваха всички неща – mystery (мистерия). (смее се)

Да. Любим цитат. (смее се)

Ми няма, откъде да знам как става. Става по някакъв начин, има някаква рутина обикновено, особено в начина на подход към нещо си. Когато аз вече съм определил темата, хайде сега вече работя вкъщи, но преди, като бях в редакция, беше най-любопитно, мисля си постоянно и в един момент не се знае кое ще отключи идеята. Може да бъде случайна реплика, може да бъде закуска, която някой носи в ръката си, ей така, най-необичайни неща и изведнъж те пускат в този коридор, където ще намериш твоята идея. (смее се)
Така става технологично. Понякога добре, понякога – не много добре.

И все пак това е една много особена чувствителност. Това се натрупва с бекграунда, който имаш, с каквото си учил, което си завършил или се развива от средата, в която си, или от тази, в която живееш. Вие сте различни хора, нека си говорим честно. Много чувствителни!

Да, наистина чувствителни, защото постоянно се занимаваме с нещо, което е в устата и в очите на хората, и гледаме да го третираме толкова обективно, колкото може. Спасявайки се малко от чувствителност… Защото всеки от нас, карикатурист, има някакви предпочитания, има някакви страсти…

Като всички хора…

Да, да, да.
Абе, важното е да си искрен. Много е важно да си искрен, независимо дали изпадаш в някакви крайности, въпросът е да си искрен. Така е може би най-убедително. Понякога изглежда наивно, но за мен тази черта в колегите ми много ме впечатлява – искреността.

14697151_10209782418454654_2032958953_oКак успяваш да съхраниш тази искреност, в тази толкова корумпирана среда, която ни заобикаля и в която за добро или за лошо живеем?

Обичам да се шегувам, че на нас ни липсва СС – справедливост и солидарност. Като няма справедливост, ние не сме и солидарни. Ние сме страшно разделени. Понякога при нас [карикатуристите], тъй като много бързо реагираме, ние правим неща, които са почти на ръба. На границата дори на естетиката. Отвратително е това, че липсва справедливост и отгоре на всичкото никой не иска да те чуе понякога. Особено тези, от които зависят нещата. Например моите мечти за тази страна са съвсем различни от това, което се случва сега, за съжаление.
И понякога ние минаваме границата поради това – крещим, защото никой не иска да ни чуе.  Защото обществото ни се лумпенизира с такава скорост невероятна, губим качество, отиде всичко в чужбина… Много качество отиде в чужбина. Остават за съжаление нашите родители, които едва свързват двата края и ние нищо не можем да направим за тях, не можахме да направим през тези 20 години за тях. И всичко това добавено с една отвратителна медийна среда, в която истината се заобикаля…

Или дори заклеймява.

Да, даже има и такива примери вече.

Разкажи ни, ти си посланик на карикатуристите…

Това е една шеговита форма на една организация – посланик на United Sketches – „обединени драсканици“ (смее се).

Скечове. (смее се)
Нека бъдат “Обединени карикатури”!

Добре. Всяка страна има по един представител, организацията е създадена, за да защитава правата на карикатуристите и свободата на словото и особено карикатуристите в изгнание, защото в някои страни има карикатуристи в изгнание.

Като в нашата. (смее се)

Не, не, в нашата това е вътрешно изгнание. В смисъл вътрешна миграция.

Ами да, ние всички се чувстваме като вътрешни мигранти в собствената си страна.

Иначе, аз като бях на тази годишна среща септември месец, моят случай с изтриването, обаче буквално след един ден възстановяването на нещата, т.е. цензурата в Нова телевизия и намесата на премиера в цялата тази работа, беше най-лекият случай. Има хора, които са вкарани в затвора и бити с камшици – това е наказанието. Има хора, които публикуват карикатура в петък и имат “фетва” или тази своеобразна смъртна присъда до понеделник и те се чудят какво да правят. Това е любопитен случай, защото един колега от Тунис казваше, че прави карикатура, която крайните ислямисти му слагат “фетва” и той трябва да бъде убит до понеделник. И всички казва мои приятели, левичарите, застават зад мен и казват – няма, дръж се, ще окажем съпротива, ние ще те подкрепим. И аз казва прекарвам два дни в ужасни терзания – какво може да стане, как да стане? И в края на краищата в неделя той се извинява за своята карикатура и за това, че те са я приели като обида и след това казва, като ме нападнаха моите приятели левичарите, не мога да се отърва от тях – защо отстъпих? Така че неговият извод е – ми все не е угодно, ни да си жив, ни да си мъртъв в някои случаи.

14560038_10209645265905926_5584982380571388417_oКаза, че мечтаеш да живееш в друга страна и мечтаеш България да бъде друга страна. Как си я представяш?

Еееее, не само аз. Не само аз.
Как си я представям? Независимо дали сме бедни или богати, аз бих искал да има справедливост, защото всеки, който напуска тази страна, намира справедливост на друго място. И тази справедливост може да бъде най-простичка. Той отива там и мие чинии една година, на следващата сервира, на по-следващата той ще седи на бара и на петата година той ще стане собственик на заведението. Това е път, който е справедлив път. Доказал си се на всяко ниво. Тук нещата не стават така явно. Тук нещата стават по решение на някакви чичковци – кой ще прави бизнес, кой няма да прави бизнес, кой ще получи някакъв по-широк достъп и въобще тази ужасяваща посредственост и на бизнеса, и на политическата класа е потресаваща. Какво да направи човек, освен да избяга? Преди не можехме и да бягаме. И сега явно се взима най-лесното решение. Ние това, което сме, все пак, живеем в демокрация, не е същото, както преди 30-ина години…

Много особена е тази нашата демокрация, не мислиш ли?

Васко Станилов (журналист, писател и публицист. Гл. ред. (1991 г.) на в. “Анти”. Депутат от СДС в 38-ото НС, бел. ред.) написа навремето в “Анти” следното: “Защо се учудвате, че нашата демокрация е такава? Ако отворите стари броеве на “Работническо дело”, ще видите какво пише за западните демокрации. Т.е. че там има престъпност, че там има наркотици, че там всичко е несправедливо, че монополите управляват и т.н. И всичко това го виждаме тук. Направено. Е, ние ли направихме тази демокрация?
Не, ние се заблудихме.”

Да, какво да се получи от комунистическата пропаганда, която някои приеха като модел и случиха. (смее се)

Най-невероятно е, че в момента гледам и кампанията – обръща се на някакъв комунизъм и антикомунизъм. Което е ужасно.

30 години по-късно, толкова е тъжно.

Толкова тъжно, толкова много неуспехи по отношение на комунизма направихме.

И на антикомунизма също!

Е, да, да, да.

Аз напоследък разсъждавам по темата за меритокрацията, защото нали имаме този особен диктаторски режим в Сингапур, който всъщност се оказва обаче ползотворен за държавата като такава заради личните качества на техния диктатор. И всъщност не откривам големи разлики с България във всичките тези години, в които ние сме в една меритокрация, замаскирана зад демокрация, която държавата се е развила по модела на диктаторите си, грубо казано.

Да, да, да, да. Ето, говорим за тази демокрация, създава се някакво друго отношение към вождовете и учителите, а отгоре на всичкото по едно време мечтаехме за просветен монарх. Иронично казано, разбира се, защото, когато първият мандат на…

Царя? (смее се)

Не, на Борисов. За царя, какво да говорим за царя? (смее се)

Ти си го окарикатурявал доста успешно! (смее се)

Той мина тихичко и си замина, нали. Сега тук само плямпа за Русия, когато стане нещо, и за друго не взима отношение. Той царят е като Синода – като бъдат засегнати неговите интереси или свещеноливницата нещо я заплашва или някой да им я вземе, или данъчна проверка се появи (смее се), те се обаждат. Иначе пасуват по всички въпроси. Така е и царят.

Та, когато беше първият мандат на Борисов и Иван Костов впрочем, смятахме, че може би имат нужда от просвещение.

Има нужда от просвещение или той ще ни просвети, че се обърках малко? (смее се)

Оказа се, че той ни изсветка, направо ни просветна покрай него. Така се оказа.
Защото какво да го просветлиме, произхода му… всичко говори, че не е възможно. Всичките му връзки са с тези среди, които лесно обвиняваме за резултатите в България. Но всъщност май ние сме си виновни за това, защото ние, българите, сме мързеливи. Не обичаме да докарваме нещата докрай и да ги наблюдаваме, и да ги проследим, и да настояваме… и мързеливи, и страхливи!

И вечно някой ни е виновен за това, че не сме си свършили работата.

Т.е. ние всички сме като нашия премиер. И той – каквото и да стане, какъвто и гаф да направи, все някой друг му е виновен за нещо си, което се е случило.

И ние сме готови да го приемем.

Приемаме го. То е част от нас.

Изконно го разбираме.

Напоследък, особено тези президентски избори, най-неприятното е, че под различни форми, твърде цинични, ни се предлага едно постоянно възпроизвеждане на тази класа.

Каста. Тя не е класа.

Да, да, да…

За да си класа, трябва да имаш някакъв стил, клас, стандарт.

Или група, или тайно общество… ложа. (смее се)
И те се възпроизвеждат вътре, не искат да изскочат отстрани, а може би и виждат, че вече никой им няма доверие и те не могат да намерят и нямат послание за хората, които са извън тези кръгове. И се оказва, че е пълна посредственост, тези избори са ужасяващи.
Вчера гледах основните претенденти, нали ставаше дума за държавата и интересите. Леле-мале! Тя Цачева поне е зубър, обаче в един такъв разговор всяко отклонение от научения урок водеше до някакви ужасяващи фалове. Това за правата на човека, които са под правата на държавата, направо е смразяващо кръвта! Ама смразяващо кръвта – Людовик XIV има една известна картина на един френски не много известен, където е в цял ръст с едни като шорти, с едни панделчици на обувките, малко предизвикателно и в същото време властно. И си викам – сега ако Цецка бъде нарисувана в тази роля, какво ще каже, както той е казал „Това е държавата, това съм аз“. Ама тя не може да го каже, дори и това. Въпреки че разсъждава глупаво. Тя може би може да каже “Това е клишето. Това съм аз” или нещо такова. А пък другият отсечено отговаря с къси изречения, армейска работа. Някой му е внушил, че това е много важно, но все пак той беше малко по-разбираем. Може би заради късите изречения. Тоест не е за подценяване. Генералът наш.

13909430_10153727531476723_4189547620046630398_oДа, не е. Те най-големите грешки като че ли стават от подценяване.

Аз не знам… в началото си мислех така – знаем какво направиха социалистите. Сега те поне по процент са с най-висок рейтинг като възможност да получат някакви гласове след първата политическа формация, т.е. от тях може да се очаква най-сериозната опозиция на сегашните управляващи. И като избраха някакъв генерал, лично за мен е обидно, защото в XXI век да ми предлагат генерал за това е адски смешно. Нелепо. Аз съм бил в казармата, знам какво представляваха тези военни, които сега са генерали. По това време може би са били лейтенанти, когато аз бях войник. Ужасяващо нещо! Ама е ниска топката, та не знам докъде! Бягат от работа постоянно, навсякъде. Тези геройства, които ги правеха тук, по обучения… всичко е някаква фасада. И сега да ни предлагат генерал?! Откъде накъде?! В тези общества, където правата на човека са повече от правата на държавата, цивилни водят армията и решенията се взимат от хора, които са политически подготвени и знаят как да носят отговорност. Ако беше оставен светът на военните, ние нямаше да имаме такъв дълъг период от мир, да речем, предполагам.

Да, но парадоксът на ситуацията е, че псевдопатриотите, от които всички толкова много се страхуват, а те се страхуват, защото няма нито едно политическо статукво в България, което да не трябва да прибегне до допълнителни гласове. Т.е. сега битката е за балотажа и битката е за гласовете на патриотите и ДПС, защото те ще решат мача, общо взето. Чисто математически.

Ама ние се съгласихме, че ще има само ГЕРБ – БСП?

Не сме се съгласили, но те така си мислят.

Да бе, всички така си мислят. Това е странното.

Да, те така си мислят и се борят за гласовете на псевдопатриотите, които искат да връщат казармата. И изведнъж военната тематика се оказа много решаваща и те решиха, че е много „патрЕотично“ да си генерал.

Всички се подведоха. Цецка Цачева има генерал, Трайчо Трайков има генерал – и там е много смешно, Трайчо Трайков – Съби Събев, Румен Радев, Цецка Цачева, какво става? Всички тези имена напомнят така лесните, как да го кажа… Държавна сигурност така лесно назначаваше агентите. Едни и същи имена, не се забелязват много, какво стана, не знам…

Както каза отиващият си президент: Много генерали, ще се стреляме ли? Срещу кого ще стреляме?

Отиващият си президент е вече някаква друга бира. Той горкият също не намери точния баланс между думите и поведението си. Ние всички много обичаме да се репчим на султана в кръчмата, но като действия той направи с всяко свое действие услуга на ГЕРБ. Дори последните му стъпки бяха точно такива. А иначе по отношение на Русия – аман с тая Русия! Тя е нашето проклятие като че ли. Позицията му по отношение на Русия – да, би трябвало той да получи подкрепа от обществото ни като такова мислене, защото такова мислене има в обществото по отношение на Русия. Половината българи не са съгласни и помнят това което се приписва на Левски – Русия като ни освободи, кой ще ни освободи от Русия? Но ето, пак говорим за комунизъм, пак говорим за Русия, нещата може би са реални, защото чета по вестниците, че излизат някакви доклади, че руснаците не са се отказали от бившите им територии от Източна Европа, които получиха като зестра от запада заради втората световна война.

Не са се отказали, ние публикувахме в „Терминал 3“ един доклад на естонските тайни служби, който те правят публичен, защото смятат, че обществото трябва да е предупредено и те работят за това – да предупреждават обществото за реалната опасност. В този доклад се обяснява абсолютно категорично, стъпка по стъпка, как Русия се бори да дестабилизира Естония, да я завладее, как плаща на партии и т.н. И ето в момента на срещата на върха на Европейския съвет основна тема е финансирането на националистическите формации в Европа от Русия. Така че това наистина са факти. За добро или за лошо, това е новата действителност, която по някакъв начин повтаря старата.

Много странно, руснаците финансират всичко – от предишните антивоенни движения, където имаше много тяхно участие, дори съм слушал, че гладните стачки, миньорите при Маргарет Тачър също били финансирани от Съветския съюз навремето. Говореше се, че самият Пабло Пикасо е финансиран от Русия за някои свои картини и се визират конкретни едни от Корейската война.

Да, той е известен като отявлен комунист.

Ама не е точно така. Има една много интересна история за Пикасо, когато умира Сталин. По това време комунистическите издания във Франция са L’Humanité, L’Humanité Dimanche и Les Lettres Françaises. Главен редактор на Les Lettres Françaises е Луи Арагон и от изданието поръчват, разбира се, портрет Сталин на другаря Пикасо, естествено, защото само другарят Пикасо може да се изравни с бащата на народите. Другарят Пикасо живее по това време извън Париж и това става причина да се забави с рисунката за утрешния брой. Половин час преди абсолютно крайния срок, в който вече броят трябва да бъде затворен и това не може да стане без новината за смъртта на Сталин, рисунката пристига.

tumblr_o5dnvs6v8i1slzegfo5_r1_1280И всички в редакцията се хващат за главата, защото виждат, че Пикасо най-безотговорно е нарисувал един Сталин, който прилича повече на Иванушка Глупака, отколкото на бащата на народите, на решителния, на победителя, на чудото на ХХ в…

На генерала! (смее се)

На генерала! (смее се) Той даже генералисимус май някакъв беше… (смее се)
И го нарисувал с едни мустачки малко завъртени, абсолютен хахавелец, някакъв дълговрат и тия са ужасени, но няма какво да направят и трябва да го пуснат. Още преди да излезе от печат, тръгват слуховете, че ще назрее страшен скандал. А като се вижда тази рисунка вече отпечатана, започват да валят писма до другаря Пикасо, в които го обругават по най-ужасния начин и той приема с ирония това нещо. А след това напуска компартията, като казва: “Абе аз отидох с едно букетче на погребението [на Сталин] и те не ми харесаха букетчето. Сега какво да ги правя?” (смее се)

Титан!

Ами да, какво му пука на него от Сталин и от една рисунка? Но тя е известна рисунка и така ги е хвърлила в потрес… Може би това е първото пропукване на това какво става със Съветския съюз и особено с левичарска Франция, която е била на ръба да бъде нещо като България, да речем.
Аз сега като бях във Франция, виждам, че и те някак нямат сериозни интелектуални  ходове срещу това, което стана с тези атентати. Не знаят просто как да се оправят с тези свои сънародници вече. Нямат идея. Говорят постоянно, говорят умно, обаче това не води до резултати.

А по отношение на карикатурите, това е много любопитно. Хубаво е човек от време навреме да ходи и да наблюдава как мислят колегите в другите страни, защото Франция е една страна с много…

Силни традиции.

Да, силни традиции. Битки са водени в защита на карикатурата, има страшно много примери, те са невероятни, те продължават и сега. И изведнъж аз виждам, че в сравнение с Англия е малко по-различно. Англичаните не са толкова крайни и неестетични в карикатурите си, въпреки че те имат други измерения на техния хумор. Това, което правят французите като карикатура, е като че ли начин на общуване. По такъв начин те живеят, така гледат на живота, така реагират – с чувство за хумор, понякога и черно, понякога и брутално. Тези карикатури, които „Шарли Ебдо“ и другите, които правят за исляма, те не са толкова предназначени за ислямистите. Въпреки че те живеят сред тях, хора, които изповядват исляма, хайде да не ги наричаме всички ислямисти. Те не са предназначени за тях. Те са предназначени за Франция, за френската култура. Затова стигат до някакви крайности, които тези хора разбират по някакъв обратен начин. Защото, за да се разбере една карикатура добре, дори да се разбере само… въпреки че карикатурата е много диктаторско упражнение, не позволява интерпетации, няма втори план, трети, четвърти, обикновено има само едно нещо, до което трябва да се стигне. Но гледащият трябва да бъде подготвен толкова, колкото и карикатуристът. Даже културно, даже исторически понякога, защото правим връзки, които са по-сложни. А всъщност карикатурата е ограничена, ако не може да се разбере, а и не е нужно да се разбира от всичко. Това е проблемът.

И в същото време аз пък водя вечно битки, обяснявайки, че да бъдеш карикатурист, означава да покажеш смешната или понякога грозната страна на действителността и не е нужно карикатурата да е смешна задължително.

Не е. Понякога не е смешна.

И тя не е подигравателна, защото се казва „карикатура“, както пък българският натюрел е свикнал да приема карикатурите.

Това е опростеното разбиране. Щом си нарисувал този, значи това е кофти за него.

Или смешно. Или задължително трябва да се смееш. Ами има карикатури, от които можеш да плачеш…

Навремето имаше някаква такава терминология “дружески шарж”, което е адски смешно. Как ти си го нарисувал с някакво голямо ухо или с някакъв голям нос или обратното, нещо му липсва и то било дружески, ами не е дружески. Доньо Донев (известен карикатурист, автор на “Тримата глупаци”, бел. ред.) викаше: “Това си е вражески шарж, как ще е дружески” (смее се). Така викаше Доньо… А той ги умееше тези неща. Ето примерно Доньо – навремето имаха много особен и аз не знам по каква причина, конфликт с Иван Костов. Доньо Донев навсякъде се палеше много…

Според мен Иван Костов няма чувство за хумор…

А, той едно, че няма чувство за хумор… Понякога и ние нямаме чувство за хумор, защото последните няколко месеца и той горкият се обаждаше, когато загиваше КТБ само. Много често ходеше насам-натам. Т.е. нямаме чувство за хумор да възприемем това много естествено. Както се казва – къде е моето бонбонче? Един израз, който някои го знаят какво означава. И… Доньо направи някои много ужасни карикатури за Иван Костов. Даже гадни. Защото явно няма диалог, няма полемика.

Няма емпатия.

Да. И когато Доньо се кандидатира за депутат, царят като се появи през 2001 г., изведнъж му извадиха някакво досие. Туууп! Ужас. И тогава на едно събрание във Варна по време на кампанията за изборите, които СДС загуби тогава, и Иван Костов казва пред аудиторията: “Ето, сега можем да си обясним някои карикатури, появили се за мен.” Мина време, Доньо беше обруган, с досие, Иван загуби изборите и след мина – не мина една година, Доньо направи една карикатура – една кофа с кал, а Иван Костов целия черен – негатив, само очичките му белеят, а Доньо целият, напръскан на петна с кал и Доньо казва на Иван Костов: Абе на теб поне не ти личи. (смее се) Ето това е хубаво излизане от такъв гаден конфликт.

Лека му пръст на Доньо. Дано Иван е разбрал какво означава карикатурист, и то карикатурист от топ величина.

bit-300x202Задаваме задължително един въпрос на всичките ни герои в „Личности“ – какво е за теб патриотизмът?

Леле! Това е ужасно трудно!
Патриотизмът може би… сега си мисля какво значи патриотизъм.
Ами патриотизъм е да направиш тук, където живееш, ето това, за което говорихме – да има справедливост, да има солидарност, да научиш тези хора сами да изкарват прехраната си, сами да се борят за хляба си, да им дадеш възможност да са независими, това означава патриотизъм.
А не тук дрън-дрън, тези са черни, онези са бели, другите са виновни за нещо, което ни се случва – или ще са руснаците, или ще са европейците – за една част са руснаците виновни, за друга европейците, а всъщност сме виновни ние, защото не можем да бъдем такива патриоти. Това означава да обичаш родината си. Нищо друго. Ние нямаме вече достойнство, ние не се уважаваме, ние не ценим малкото, което вече излиза от нас като положително послание за другия свят.

Забелязваш ли как думата „достойнство“ абсолютно не присъства в ежедневието ни? В политическото измерение, ако щеш и в битийното ни измерение.

Да…. Ами… За съжаление, като че ли всеки е угрижен в това как да намери коричка хляб. Абе един ден ще го възстановим това достойнство. Може би…
Може би…

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.