Банско бил курорт, обект на завист от френска и немска страна, под атаката на европейски интереси. Банско щял да се превърне в най-добрия курорт в Европа, ако онези, другите, не спираха построяването на един лифт, задушавайки силните желания на местните и българската икономика.
Това бяха най-честите аргументи в определени медии и в устите на определени популярни българи през последните дни. Довечера те ще правят протест в подкрепа на решение, което правителството вече е взело. Българите са успешно разделени на два лагера.
Макар и да звучи парадоксално, това се случва. Въпреки фактите.
Остана само едно решение:
Да отида в Банско и да видя този европейски курорт със замогнало население и пълен с туристи в разгара на ски сезона. Един достоен на Алпите конкурент с банскалии, които открито да заявяват подкрепата си за проекта.
Преминавайки отсечката по магистрала “Струма”, пътят към Разлог и Банско бавно се насища с реклами на петзвездни спа хотели, които са поместени в ръждясали билбордове сред море от боклуци край пътя. Автобусът спира рязко, когато за малко не прегазваме бездомно куче, което се разхожда край пътя. Имам лошо предчувствие, което ми подсказва, че не отивам в курорт, конкурентен на Френските Алпи.
Все пак оставям ума си отворен – защото, честно казано, се надявам да греша.
Автогарата в Банско е почти празна в разгара на деня, улиците по пътя нагоре към пистите – също. Разхождат се основно местни хора с торба хляб за обяд, виждам и неколцина туристи – българи и руснаци – в екипировка.
Тръгвайки по главния път нагоре към сърцето на курорта, гледам облите бели камъни в коритото на реката, за които местна жителка по-късно ще ми разкаже, че планината свлича по време на големите дъждове.
Тя ракзазва, че чуват тътена и усещат вибрациите на свличащата се маса, когато реката придойде. Живее в Банско от петдесет години: по нейните думи реката приижда все по-често и по-често – няма дървета, които да спират оттичането на водите.
Минавам през стария град, който е празен. Дори в тази част на града има затворени дюкяни, зеещи строежи и запечатани магазини. Механите стоят празни, озвучава ги силна македонска музика и стари шлагери, докато различни викачи – най-вече възрастни хора – се опитват да ме привлекат вътре за обяд.
Откривам своя източник, с когото сме си уговорили среща, у дома – селска къща на два ката с кокошки, сновящи из двора. Домът ѝ е обграден от хотели гиганти, всичките – празни. Тя ми казва, че вече не вижда слънцето нито сутрин, нито вечер. Споменава с надежда, че ако хотелите били боядисани в бяло, може би малко светлинка е щяла да се отразява и да стига до нея. Това обаче не се е случило.
В хотелите, казва ми, настаняват персонал, и то от време на време. Никой не идва да почива там, вратите стоят запечатани.
Въпреги габаритите на комплекса, мястото кънти от тишина. „Едно време, когато се оженихме с мъжа ми, се чуваха птици наоколо“, казва тя. „Днес не се чува нищо“.
„Един ден ще видиш, че ще ме споменаваш, и ще дойде това наводнение надолу рано или късно. Ние може да сме изчезнали, да ни няма, но някога ти ще си спомняш“. Видяла е сечта за първия лифт, за която разказват и други местни. Масовата сеч продължава, а с новите мерки нарушенията не само са узаконени, но концесията е разширена. Хората се страхуват за града си, страхуват се и от онези, които са го превзели.
„Нямам тая власт, не мога да се боря вече“, коментира тя изказванията на кмета на Банско Георги Икономов, който уверявал жителите по телевизията, че ще бъде там, когато режат дървета, за да се увери, че всичко е законосъобразно и екосъобразно.
„Ние те избрахме да си слуга на нас, на банскалии, а не да идеш в гората. Ти не си турист, когато се реже да гледаш колко ще се реже. Там трябва да се сложи комисия, тя да следи тези неща. Права ли съм?„, питат ме две гневно просветващи очи, обвити в бръчки. „Твоя стол е там, в съвета. А не в гората.“
Питам я – живеят ли добре хората там? Въпреки празнотата, въпреки пустошта. Праща ме да сравнявам цените в Банско, Разлог и Благоевград. Местните не могат да си позволят цените „за чужденци“. Някои успяват да свържат двата края с остатъци от пенсията или помощи, други вземат туристи при себе си. Децата ѝ, родом от Банско, са избягали в чужбина преди години.
Местен бизнес процъфтява в търговията със сувенири, произведени в Китай. Или поне това виждам, докато обикалям сувенирните магазинчета по главните улици.
„Няма опашки. Опашки има два-три дни в годината. Е, иди горе на лифта и снимай. Един, два дни в седмицата. Погледни – снимай, погледни – снимай. То трябва да има доказателства, не само на уста да го кажеш“, казва ми тя.
Други ентусиасти вече са започнали да правят подобни експерименти. Рано сутринта опашки няма, а по-късно следобед, когато аз ще стигна дотам, има малко повече хора, но опашки също не успявам да видя.
Когато се срещаме, тя ме прегръща топло в коридора на дома си, говори ми като на близък. Когато се разделяме – преди да ме заведе до улицата, откъдето тръгвам към пистите – набързо ми казва довиждане и си тръгва. Местните виждат фотоапарата, знаят, че съм пришълец. А тя знае, че в малкия град хората говорят. И я разбирам – не иска да се сбогуваме протяжно. Затова просто тръгвам.
Според това, което знаем, протестиращите „за ски в Банско“ ще бъдат извозвани с автобуси на 11 януари, утре. Според източници те са събирани и организирани от общината, извозвани с автобуси . Казвано им е какво да говорят, как да го кажат и какъв точно е техният интерес в цялата работа – да запазят хляба на масата си. Това изглежда логично продължение на подчиняването на един икономически регион на единствен концесионер с неизвестен собственик – „Юлен“.
Денят е към края си. Видяното ме навежда на една-единствена мисъл: надали някой, който е стъпвал в Банско, вярва наистина, че този мръсен, презастроен, с разбити пътища и потиснат местен бизнес курорт може да конкурира китните, спокойни и издържани европейски и алпийски ски дестинации.
Банско е достигнал статуса на евтина ски дестинация за чужденци – Слънчев бряг на планината. Това означава само едно – че общественото мнение се манипулира съзнателно от медии и определени публични личности в полза на нечии чужди интереси. Същите, които крият собствениците на „Юлен“, отправят странни обръщения към българския народ подобно на императорски величия… и държат здраво юздите на пропагандата.
За финал прегледах и видеото на Тихомира Методиева-Тихич, Сергей Антонов и Христомир Сърбинов. То потвърди всичко, което видях и всичко, което ми бе казано в Банско.
И е кристално ясно. Не протестираме за Пирин, не протестираме за или срещу лифт. Водим битка за модела, който управлява България – една държава, която прилича на изоставен строеж. Държава фантом с демокрация фантом.
Снимка: Йоанна Маринова, Терминал 3