10 декември е Световният ден на правата на човека. Ако има едно наистина голяма достижение в човешкото развитие, което определя къде има цивилизован порядък и къде няма, в кои общества можеш да живееш пълноценно и щастливо и в кои си обречен на по-открито или по-перфидно мачкане на личността, свободната ти мисъл, достойнството ти, това са именно основните права.
За истинска демокрация можем да говорим не там, където „народът управлява“, „народът казва“, не просто там, където има избори, а там където в основата на законността и цялото протичане на живота в обществото са поставени правата на човека.
Близо 30 години след демократичните промени и 25 години след приемането на новата демократична Конституция България остава някъде на границата между тези общества, в които има действителна защита на правата на човека, и тези държави, в които основните права са разписани на хартия, но действителната им защита е силно дефицитна. Причината за това е както в историческия ни път, така и в пропуските в уредбата на Конституцията. Но най-вече този дефицит на защита на основните права се дължи на липсата на адекватно образование както като цяло в образователната система, така и в частност в юридическите факултети.
Докато четем основните права така между другото като някакви красиви пожелания, навързани на хартия думи, от които действителността е нормално да се различава, докато нямаме ефективен пряк механизъм за тяхната защита пред съдилищата, докато колегите преподаватели обясняват колко добре се учат правата на човека така между другото, по всякакви други дисциплини, дотогава ще бъдем една периферна полудемократична-полуцивилизована страна на границата между свободния свят и азиатския деспотизъм.
* Текстът е публикуван първоначално във фейсбук.