SHARE

От 23 до 26 май тази година ще се проведат деветите преки общи избори за членове на Европейския парламент и третите за България след присъединяване на страната ни към европейската интеграционна система. Предстоящите европейски избори крият особен залог както за развитието на Европейския съюз, така и за българския път напред. Затова те трябва да бъдат осмислени отвъд обичайните политически интриги и трактуване на изборите като поредно раздаване на картите за достъпа до публичната власт у нас, поредния повод различните издънки на БКП и ДС да имитират демократичен политически живот или поредната тактическа игра за обединение на дясното.

Каква Европа?

Четиридeсет години след същинското начало на европейския демократичен процес и оформянето на ясни политически измерения на европейската интеграция, Обединена Европа е изправен пред изключителни предизвикателства. Заплашени са самите устои на европейското обединение. Свидетели сме на тежка криза на правовата държава в редица страни от Централна и Източна Европа, в това число и в България. Все по-явна е ерозията на демократичния модел, който обединява държавите в ЕС. Национализмът отново се надига и заплашва да върне Европа в ужасите на миналото разделение. Националният егоизъм, омразата към другия и към различното, антисемитизмът, расизмът, ксенофобията, хомофобията отново се превръщат във фактори, които отравят общественото пространство и политическия живот в редица европейски държави, в това число и в нашата страна. Под претекст за отстояване на традиции и националната идентичност постъпателно се поставя под въпрос най-важният елемент на демократичния порядък – защитата на основните права на човека и гражданина. Защото демокрацията е не просто общество, в което управлението се избира чрез избори. Съвременната демокрация е на първо място управление, чиято законност е обусловена от зачитането на правата и законните интереси на гражданите.

Днес Обединена Европа е все по-разделена. Въпреки заявените общи цели и ценности в Европейския съюз не е налице обединяваща обща визия за развитието на процеса на европейска интеграция. В една част от държавите членки доминират виждания, които ограничават развитието на ЕС до чисто икономически измерения, до връщането към идеята за една голяма зона за свободна търговия. В други държави зад политика на национализъм, популизъм и „неоконсерватизъм“ се крият действия на подравяне на основните на европейската демокрация и все по-открит стремеж към установяване на неоавторитарни модели на управление. Въпреки че идеята за консолидирана, солидарна и силна Европа, която има действителната способност да отговори на предизвикателствата на времето, в което живеем чрез задълбочаване на европейската интеграция, има своите достойни носители в много държави от ЕС, инициативите, които изразяват тази необходимост, срещат както скрита, така и явна съпротива. В някои държави от Източна Европа, както и в Италия на власт са открито антиевропейски и антидемократични политици, които целенасочено саботират формирането на необходими общи решения по изключително важни проблеми и се опитват да унищожат разумните баланси и взаимното доверие, на които се основава Европейският съюз.

Подходът на реалната политика, основан на безскрупулно и цинично налагане на националните интереси в международен план, отново се опитва да доминира външнополитическите отношения, като обезсмисля десетилетия еволюция по посока на многополюсен свят, справедлив и балансиран глобален порядък. Наблюдават се целенасочени атаки срещу основите на свободното общество и модела на демократично управление, основано на правата на човека, както от страна на крайно консервативни кръгове в Съединените американски щати, така и от държави на институционализираната несвобода като Русия и Китай. Режимът в Москва се опитва да разруши европейското обединение, като подкрепя крайната антиевропейска и антдемократична десница и прилага тактики на Гьобелсова пропаганда чрез системно разпространяване на лъжи, насаждане на омраза и антагонизъм в различни европейски държави, особено в страните от Източна Европа. Китайската тоталитарна държава вече въвежда на своя територия и разпространява и в други страни технологии за абсолютен дигитален контрол, сегрегация и дискриминация, основани на всепроникващо следене на живота на всеки отделен човек чрез нови технологии.

Каква България?

Изминалите 12 години след присъединяването на България към Европейския съюз позволяват да направим равносметката, че страната ни спечели много от това, но същевременно продължава да страда от редица дефицити във функционирането на публичната власт, които не позволяват да извлечем пълния положителен ефект от участието ни в европейската интеграция и дори заплашват принадлежността ни към европейското обединение.

Налице е трайно възходящо икономическо развитие и повишаване на доходите, основен фактор за което са средствата, предоставяни на България от ЕС, както и възможностите, които разкрива участието на страната ни във вътрешния пазар на съюза. Голяма част от българските граждани упражняват свободата си на движение като граждани на ЕС, като по този начин допринасят ежедневно за социалното и икономическо сближаване на България с по-развитите европейски страни и създават социален капитал, който разкрива значителни възможности за бъдещото ни развитие. Принадлежността на България към европейското обединение е мощен фактор на геополитическа стабилност и сигурност, който удържа развитието на редица неблагоприятни външнополитически фактори, които могат сериозно да навредят на страната ни.

На фона на тези достижения обаче не можем да не си дадем сметка за съществуването на редица слабости, които поставят под въпрос ефективното ни участие в европейската интеграция и принадлежността ни към Обединена Европа. Сред тях особен проблем представлява невъзможността да бъде ограничена корупцията и да бъде спряна ерозията на правовата държава. Проникването на корупционния феномен в широк кръг институции на публичната власт и превръщането на корупцията в движеща сила на политическото статукво и “системните политически партии” не позволяват България да постигне най-доброто от това, което позволява участието ни в европейското обединение. Въпреки че вече 12 години съществува и се прилага специален механизъм на наблюдение над правосъдието и вътрешните работи, корупционните практики в България придобиха масов характер. Наблюдава се все по-видима противоправна реалност на мрежови зависимости от мафиотски тип, които оплитат във вредна за страната ни симбиоза политически партии, държавни институции, медии, бизнес, правоохранителни органи и организирана престъпност. Правоохранителните органи и в частност прокуратурата все по-явно се използват за политически репресии, разчистване на икономически терени и бизнес конкуренти, завоюване на чужд бизнес и компании.

Налице са все повече доказателства, че в страната господства модел на манипулирано усвояване на публичния ресурс от националния бюджет и бюджета на Европейския съюз, който не позволява развитието на същинска свободна конкуренция и пълноценно функциониране на пазарната система, а от друга страна, подравя ефективността на провежданите публични политики и прави невъзможно постигането на целите от общ интерес, за които е предназначено разходването на публичните средства. Особено красноречив пример в това отношение е начинът, по който се изпълняват всякакви инфраструктурни проекти както на национално ниво, така и в различни български общини, особено в столицата София. Така до голяма степен възможностите, произтичащи от участието на България във вътрешния пазар на ЕС и от инвестирането на допълнителен публичен ресурс чрез европейските фондове се пропиляват в резултат на некомпетентно, безотговорно и корумпирано управление.

Повечето звена на публичната администрация функционират неефективно, потънали в клиентелизъм, произволни назначения и култивирана с години култура на симулация на работа, в която няма никакво съдържание. Електронното управление продължава да бъде мираж въпреки разходваните колосални средства за неговото изграждане. Системите на образование и здравеопазване са в състояние на свободен срив и от страна на никоя политическа сила не се откроява нито адекватно поставяне на този проблем, нито адекватни предложения за решение.

Свободата на словото е все по-ограничена, а все по-голяма част от преди съществувалите медии се превръщат в болтчета и гайки от пропагандна машина по Гьобелсов образец, която лишава българското общество от среда на свободна публична комуникация, без която демокрация просто не е възможна. За провеждането на този модел на информационен контрол и интоксикация системно се използват дори средства от европейските фондове. Нещо повече, само слепец може да не види, че вече години у нас се провежда открита антидемократична и антиевропейска пропаганда, която повтаря от години основните тези на руската тактика на хибридна война. В говорители на тази пропаганда са се превърнали някои от системните политически партии като Българската социалистическа партия, а все по-често подобни тези могат да бъдат чути и от българския президент. Що се отнася до цялата плеяда стари и нови патриоти, националисти и откровени фашисти, всякакви радетели на „българщината“, едва ли някой разумно може да отрече, че основен ориентир в публичното поведение на тези измислени герои са интересите на режима в Кремъл, а някой от тях очевидно са на пряко управление от Москва.

Страната ни се намира все по-далеч от стратегически важната цели за присъединяване към Шенгенската система, а присъединяването към Еврозоната, макар и официално приоритет на правителството, очевидно не е предмет на особено усърдно провеждане като конкретни мерки и управленски решения. Всичко това не просто поставя под въпрос бъдещето на България като пълноправен член на Европейския съюз, а застрашава развитието ни като свободно общество и демократична държава.

Каква България в каква Европа?

В досегашното развитие на предизборната кампания за предстоящите европейски избори е трудно да чуем отвъд общите заклинания, политическите реклами, фокусирани върху историческите качества на един или друг кандидат и аргументите за безалтернативността на една или друга листа, какви основни решения за развитието на ЕС и на страната ни като част от европейското обединение имат и отстояват различните политически сили.

Дебатът за бъдещето на ЕС не е дебат нито на българската „политическа класа“, нито на българското общество, въпреки опитите за стимулиране на подобен разговори от анализатори, експерти и малцина политически кандидати. България не реагира на предложенията на френския президент Еманюел Макрон, очертаващи перспективата на реформи от много голям мащаб, които рано или късно ще се състоят и след които, ЕС какъвто го познаваме досега, най-вероятно повече няма да съществува. Това положение е изключително притеснително, защото европейското обединение навлиза в решителен период на преобразувания, към които България на практика няма отношение и на които не е в състояние да реагира пълноценно поради вътрешните си слабости и политическото късогледство на тези, които формират настоящото управление, на тези които го играят официална опозиция, а и на тези, които се опитват да консолидират някаква нова витална политическа алтернатива на до болка познатото политическо статукво.

В кампанията, която тече, не чуваме почти никой да дава адекватен отговор на следните изключително важни за България въпроси:

• кога и чрез какви конкретни стъпки България ще се присъедини към системата на еврото и към Шенгенската система;
• чрез какви мерки ще бъдат постигани реални резултати в противодействието на корупцията, мафиотизацията на българското общество и срива на правовата държава у нас;
• какви мерки ще бъдат предприети в частност, за да се гарантира че прокуратурата и правоохранителните органи ще функционират в обществен интерес, като действителен страж на законността, а няма да бъдат използвани като бухалка за политически репресии и мафиотски схеми за овладяване на бизнес територии;
• какви мерки и дългосрочна стратегия ще се прилагат, за да се гарантира ефективно усвояване на европейските фондове чрез проекти и приоритети, които съответстват на обществения интерес и създават предпоставки за траен и устойчив растеж;
•.как България ще остане част от бъдещото развитие на европейската интеграция при очертаващите се реформи на интеграционния модел, при запазване на пълните възможности на българските граждани да се придвижват свободно в Европа, на българските компании да се развиват в мащабите на европейския и глобален пазар и на българското общество да съхрани перспективата за споделено цивилизационно развитие с другите свободни европейски народи.

Почти не се поставя и не се търси и отговор на въпроса как България ще допринесе за задълбочаване и развитие на европейското обединение между тези страни, които виждат развитието си в рамите на единна Европа? Няма ясно отношение към това как ЕС да установи ефективен механизъм на контрол над спазването на принципите на правовата държава и как съюзът да стимулира демократичното развитие в тези негови членки, в които се проявяват проблеми във функционирането на демокрацията.

В редки случаи могат да бъдат откроени смислени позиции относно преодоляването на проблемите на острото социално разслоение, задълбочаването на бедността и изпадането в положение на маргинализация на големи групи граждани в различни европейски държави. А този проблем не може да бъде повече подценяван, защото основна част от европейските общества са развили модел на социална защита и сигурност чрез публично регулиране, без който общественият порядък в тях е немислим. Развитието на икономическите отношения както в Европа, така и в други развити икономики доказва, че свободният пазарен обмен трябва да бъде съчетан с балансирано публично регулиране и определени мерки на социална защита, за да се гарантира устойчиво развитие на обществото и да се даде равен шанс на всеки гражданин за достоен живот, за израстването му като успешен член на обществото. В условията на единен пазар между държавите членки на ЕС и глобализиране на икономическите отношения, осигуряването на този фин баланс между свободна стопанска инициатива и премерена публична намеса, не може да бъде реализирано единствено на национално ниво. Затова на равнището ЕС са необходими мерки, насочени към гарантирането на общи минимални социални стандарти в регулирането на труда, социалното осигуряване, здравната защита, към допълване и подкрепа действията на държавите членки в квалифицирането и преквалифицирането на работниците и интегрирането на пазара на труда. Затова обаче в България никой не говори, най-малко официалната левица.

Въпреки че проблемите на сигурността тропат на вратата ни отдавна, изолирани са гласовете, които говорят за необходимостта да се пристъпи към консолидирането на обща европейска система за отбрана. Без да се поставя под въпрос необходимостта от сътрудничество в рамките на Организацията на северноатлантическия договор (НАТО), обединяването на отбранителни структури и ресурси, които държавите, членки на Европейския съюз, отделят за отбрана все повече закъснява. А подобна мярка ще позволи значително подобряване на отбранителния капацитет на държавите в ЕС, а в по-широк план и на НАТО. Не е във фокуса на кампанията и нужда да бъде задълбочена интеграцията в материята на вътрешната сигурност, чрез предоставянето на същински оперативни и разследващи правомощия на Европол, утвърждаване на общото управление на външните граници на ЕС и развитие на общи европейски сили за граничен контрол.

Не са силно застъпени в кампанията в България и проблемите на задълбочаването на координацията на икономическите политики в ЕС, развитието на дигитален вътрешен пазар, насочването на по-голям европейски и национален публичен ресурс към научни издследвания, иновации и нови технологии, намирането на ефективни решения за преодоляване на очертаващата се екологична катастрофа в резултат на глобалното затопляне и климатичните промени.

***

Изправени сме пред много въпроси важни и за България, важни и за Европа, на които някак изглежда нашето общество не търси отговор. Не очаква решения. Все едно не си даваме сметка, че единствено ефикасна и силна Обединена Европа може да гарантира общите интереси на европейските народи в условията на глобализация и да позволи европейските държави да останат водещ фактор в глобалните отношения във време, когато класическите заплахи пред мира, сигурността и свободата се оказват все така актуални.

Поради всичко това е повече от важно в дните, които остават до изборите на 26 май, публичното внимание да се фокусира върху запазването и развитието на принадлежността на България към Обединена Европа – въпрос, който ще предопредели цялостното развитие на страната ни за дълъг период от време напред. И ако българските граждани, които искат да живеят в свободно общество и не намерят разум и сили да се мобилизират, за да защитят развитието на страната ни като пълноценна европейска демокрация, ако не осъзнаем, че само като част от единна и силна Обединена Европа, ще постигнем историческия завет да бъдем истински свободни, да не зависим от чужди сили и да бъдем равни с другите европейски народи, тогава напълно заслужено ще пропилеем историческия шанс, които имахме с присъединяването си към ЕС и ще консумираме поредния си национален провал.

SHARE
Христо Христев е преподавател по Право на ЕС в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Завършил е право в Софийския университет и право на ЕС в Университета в Нанси, Франция. Доктор по публичноправни науки и право на ЕС от Университета в Нанси.